Сега ми звучи по-скоро като риалити шоу. Тази вафла е ужасна.
– Има един тип на име Алекс, той е наистина голяма работа, създал е по-голямата част от „Гугъл мапс", и мисля, че ме харесва – вече ми делегира веднъж гласа си, което е истинска лудост, аз съм съвсем нова...
Мисля, че ще делегирам юмрука си в лицето на Алекс.
– ... и там има множество дизайнери, повече от обикновено. Някой каза, че са променили алгоритъма за избор. Мисля, че затова съм успяла да вляза – защото съм и дизайнер, и програмист. Аз съм оптималното съчетание от качествата, които са им нужни. Както и да е.
Тя най-накрая си поема дъх.
– Направих презентация. Което, предполагам, че не се очаква да правиш на първата си сбирка на МП. Но питах Радж и той каза, че може би няма да е проблем. Може дори да е добра идея. Така ще направя впечатление. Както и да е.
Поема си отново дъх.
– Разказах им за Мануций.
Направила го е.
– Как това е една невероятна древна книга, истинско историческо съкровище, смайващо старо познание, сещаш се...
Наистина го е направила.
–... и после обясних как има една фондация, която се опитва да разбие кода...
– Фондация?
– Звучи по-добре, отколкото ако им бях казала „тайно братство". Както и да е. Казах им, че те се опитват да разбият кода и естествено, хората изперкаха, защото всички в „Гугъл" обичат кодове...
Книги: скучно. Кодове: супер. Това са хората, които управляват интернет.
– ... и казах, че може би трябва да отделим известно време за това, защото ще бъде начало на нещо напълно ново, като някаква обществена услуга за разшифроване...
Това момиче определено познава публиката си.
– ... всички решиха, че идеята е страхотна. Гласувахме и приехме предложението ми.
Невероятно. Вече няма да се промъкваме като крадци. Благодарение на Кат сега имаме официалната подкрепа на „Гугъл". Кога ли щеше да започне разшифроването на кода?
– И аз трябва да го организирам.
Кат отброява на пръсти задачите си:
– Ще събера доброволци. После ще конфигурираме системите и ще се уверим, че текстът изглежда добре – Джад ще помогне с това. Трябва да говорим с мистър Пенумбра, естествено. Може би той ще дойде в Маунтин Вю? Както и да е. Мисля, че ще сме готови след около... да кажем, две седмици – кимва тя решително.
Общество на тайни учени бе прекарало петстотин години, отдадено на тази задача. Сега сме насрочили разгадаването й за петък сутринта.
ВЪРХОВНОТО СП
Пенумбра се съгласи да запази книжарницата отворена, докато банковата сметка не пресъхне съвсем, така че аз се върнах на работа и се посветих на новата си мисия. Поръчах книжни каталози от разпространители. Започнах нова рекламна онлайн кампания, този път по-голяма. Писах на организатора на голям литературен фестивал в Сан Франциско, който се провеждаше цяла седмица и привличаше ексцентрични читатели чак от Фресно. Беше изстрел в тъмното, но можеше и да се получи. Реших, че може би някои от тези хора щяха да станат наши клиенти. Може би нямаше да се нуждаем от Фестина ленте къмпани. Може би щяхме да успеем да превърнем това място в истинска книжарница, изкарваща истински пари.
Двайсет и четири часа след началото на рекламната кампания в книжарницата се лутаха седем самотни души, което бе страхотно, защото дотогава вътре имаше само една самотна душа – аз. Тези клиенти кимнаха утвърдително, когато ги попитах за кампанията, и четирима от тях наистина купиха нещо. Трима взеха новия Мураками, който бях подредил на спретната купчинка до рекламната бележка, която обясняваше колко е велик. Бях подписал текста с името на мистър Пенумбра, с шрифт, наподобяващ неговия ситен почерк, защото си помислих, че може би хората искат да видят нещо такова.
Малко след полунощ забелязах „Норд Фейс", жената от клуб „Плячката", навън на тротоара да върви със сведена глава към автобусната спирка. Изтичах към вратата.
– Алберт Айнщайн! – извиках аз, подавайки глава.
– Какво? – извика тя. – Казвам се Дафни...
– Имаме биографията на Айнщайн от Айзаксън. Онзи, който написа книга и за Стив Джобс. Все още ли я искаш?
Тя се усмихна и се обърна на високите си – наистина много високи – токове и така имахме пет книги за една вечер. Нов рекорд.
Всеки ден получаваме нови книги. Когато идвам на смяна, Оливър ми показва кутиите, струпани на купчина, очите му са широко отворени и леко подозрителни. Той е доста неспокоен, откакто се върнах и му разказах всичко, което бях научил в Ню Йорк.