Джад от книжния скенер също има важна роля, защото е правил това и преди.
– Ще има грешки в ОРС – обяснява той. – Например малкото / излиза като 5.
Изписва буквите на лаптопа си, за да ги видим една до друга.
– Малките букви гп изглеждат като т. Понякога А става 4. Има и други подобни грешки. Трябва да компенсираме по някакъв начин всички възможни разминавания.
Федоров кимва и се намесва:
– И за оптичните собствени вектори на текста.
Гугълците го зяпват недоумяващо.
– Трябва да компенсираме и оптичните собствени вектори – повтаря той, сякаш заявява нещо напълно очевидно.
Гугълците поглеждат към Грег. Той също се е втренчил тъпо. Игор повдига слабата си ръка и казва бавно и внимателно с акцент, който е копие на този на Федоров:
– Мисля, че можем да направим триизмерна матрица на местата с насищане на мастило?
Бялата брада на Федоров се разтваря в широка усмивка.
Не съм сигурен какво ще стане, когато разшифроваме МАНУЦИИ. Разбира се, знам, че има неща, които няма да се случат: починалите братя и сестри на Пенумбра няма да възкръснат. Няма да се появят отново на този свят. Няма да имат дори спектрална синя изява като камео роля в джедайски стил. Истинският живот не е история от „Хроники на драконовата песен".
Но все пак може да е сензация. Искам да кажа тайна книга от първия велик издател, дигитализирана, разшифрована и достъпна за всички? „Ню Йорк Таймс" може да пише за това.
Решаваме, че трябва да поканим цялата общност на Свещената матрица в Сан Франциско в Маунтин Вю, за да наблюдава как това се случва. Пенумбра ми дава задачата да говоря с тези от членовете, които познавам най-добре.
Започвам с Роузмари Лапен. Изкачвам стъпалата до нейната хобитска къща на хълма и почуквам три пъти на вратата й. Тя се открехва леко и едното око на Лапен се втренчва в мен.
– О! – изписква тя и отваря вратата докрай. – Това си ти! Ти успя ли... ти... това... какво стана?
Вкарва ме вътре, отваря прозорците и размахва ръце наоколо, за да заличи миризмата на марихуана, а междувременно аз й разказвам всичко на обичайната чаша чай. Очите й са широко отворени, нетърпеливи; усещам, че иска незабавно да отиде в Читалнята и да навлече една от онези тъмни мантии. Казвам й, че може и да не й се наложи. Казвам й, че най-голямата тайна на Свещената матрица може да бъде разгадана само след няколко дни. Лицето й пребледнява.
– Е, това определено е нещо интересно – казва тя накрая.
Честно, очаквах малко повече ентусиазъм.
Разказвам същото на Тиндъл и неговата реакция е малко по-добра от тази на Лапен, но не съм сигурен дали е развълнуван заради предстоящото разкритие, или просто така си реагира на всичко. Може би, ако му кажа, че „Стърбъкс" предлагат нов вид лате, което мирише на книги, той пак ще възкликне по същия начин.
– Великолепно! Смайващо! Абсолютическо!
Размахва ръце над главата си, после заравя пръсти в сивите си къдрици. Обикаля апартамента си – малко едностайно студио близо до океана, където можеш да чуеш как фаровете, от които се пускат сирените за тревога, си шепнат един на друг, – прави кръгчета, лактите му се блъскат в стените и удрят закачените снимки, като ги изкривяват под странни ъгли. Една пада на пода и аз се навеждам да я вдигна.
На нея се вижда тролей, заснет от необичаен ъгъл, претъпкан с пътници, а най-отпред в спретната синя униформа е самият Тиндъл: по-млад и по-слаб, с черна, а не сива коса. Усмихва се широко, показва се на половина от тролея, маха към камерата със свободната си ръка. Тиндъл, контрольорът; да, виждам го. Сигурно е бил на...
– Великолепно! – продължава да кръжи той. – Немислимо! Кога? Къде?
– Петък сутринта, мистър Тиндъл – казвам му аз.
Петък сутринта в искрящия ярък център на онлайн света.
Не съм виждал Кат от почти две седмици. Тя е заета да организира всичко за Голямото дешифриране, както и с други проекти. Работата на МП е все едно си на шведска маса, на която можеш да ядеш колкото си искаш, и тя е гладна като вълк. Не отговаря на никой от закачливите ми имейли, а когато ми пише, съобщенията й са убийствено лаконични – две думи, не повече.
Най-накрая се срещаме в четвъртък вечер, за кратко, на суши. Студено е и тя носи дебело пепитено сако над тънък сив пуловер и ярка блуза. Червената тениска я няма.
Кат бърбори за проектите си, за всичко ново, което е научила. Правят 3D уеб браузър. Правят кола, която шофира сама. Правят суши търсачка – насочва пръчиците си към нашата вечеря, – за да помагат на хората да намерят риба, която е подходяща за тях, достатъчно хранителна и без живак. Правят машина навремето. Създават форма на възобновяема енергия, която се подхранва от човешката гордост.