– Не – изръмжава Мат от стълбата. – Тези Ю модели са слаба работа. Искам да направя миниатюрна книжарница с миниатюрни книги.
– И миниатюрен Клей? – пита Нийл.
– Защо не, може би и малко ЛЕГО, пич – казва Мат. Той се качва по-нагоре по стълбата и Нийл го избутва към друга част на книжарницата. Прожекторите правят пук-пук и в очите ми се появяват червени петна. Нийл продължава да изрежда достойнствата на триизмерните модели, докато бута стълбата: те са по-детайлни, по-обсебващи, можеш да правиш безброй копия. Мат ръмжи. Пук-пук.
Сред целия този ярък шум за малко да пропусна позвъняването.
Звукът е просто слабо гъделичкане в ухото ми, но да: някъде в книжарницата звъни телефон. Минавам между етажерките по успоредната на тази пътека, в която в момента се снима и лампите още правят пук-пук, и се озовавам в малката стаичка за почивка. Звукът идва от личния кабинет на Пенумбра. Отварям вратата с надписа „Не влизай" и се изкачвам по стълбите.
Тук пукането на прожекторите е по-тихо, а звънът на телефона (онзи, стоящия до стария модем) е по-силен и настоятелен, излизащ от някакъв старомоден уред, очевидно създаден да предизвиква гръмък шум. Продължава да звъни и ми хрумва, че моята обичайна стратегия за странните телефонни обаждания – остави ги да се откажат, може и да не проработи тук.
Зън-зън.
Напоследък телефонът носи само лоши новини. „Срокът на студентския ви заем изтича" и „Чичо ви Крие е в болница". Ако е нещо забавно или вълнуващо като покана за купон или за таен проект, ще дойде по интернет.
Зън-зън.
Добре, може да е любопитен съсед, решил да се поинтересува каква е тази суматоха – какви са тези присвяткващи светлини. Може да е „Норд Фейс" от клуба, която иска да провери дали всичко при нас е наред. Би било сладко. Вдигам телефона и заявявам почти с облекчение:
– Денонощната книжарница на мистър Пенумбра.
– Трябва да го спреш – казва един глас без представяне и предисловие.
– Ъъъ, мисля, че сте сбъркали номера.
Не е „Норд Фейс".
– Със сигурност не съм сбъркал номера. Познавам те. Ти си момчето – продавачът.
Сега разпознавам гласа. Спокойната сила в него. Ясно произнесените срички. Това е Корвина.
– Как се казваш? – пита той.
– Аз съм Клей.
И после добавям:
– Но вие сигурно искате да говорите с мистър Пенумбра. Трябва да звъннете сутринта...
– Не – отвръща все така спокойно Корвина. – Пенумбра не е човекът, откраднал най-скъпоценното ни съкровище.
Той знае. Разбира се, че знае. Но как? Някой от неговите гарвани. А и сигурно мълвата се е разнесла тук, в Сан Франциско.
– Технически погледнато, не съм откраднал нищо. Така мисля, защото това всъщност е информация, която сигурно е в обществения домейн, и има давност... без права... – казвам, загледан в обувките си, сякаш той наистина е тук. Гласът ми секва. Това няма да ми помогне.
– Клей – казва Корвина с мек и мрачен глас. – Трябва да го спреш.
– Съжалявам, но просто не вярвам във вашата... религия – казвам аз. Вероятно не бих намерил сили да му кажа това в лицето. Притискам черната слушалка на телефона до бузата си.
– Така че не мисля, че има значение, че сме сканирали някаква стара книга. Или пък, че не сме го направили. Не вярвам, че е от някаква космическа важност или каквото и да е там. Просто помагам на шефа си, на моя приятел.
– Правиш точно обратното – казва спокойно Корвина. Нямам отговор на това. – Знам, че не вярваш в това, в което вярваме ние. Разбира се, че няма да вярваш. Но не е нужно да имаш такава вяра, за да осъзнаеш, че Аякс Пенумбра е на ръба.
Млъква, за да остави думите да се просмучат в мен.
– Познавам го от много по-отдавна от теб, Клей – от много повече години. Винаги е бил мечтател, велик оптимист. Разбирам защо си привлечен от него. Всички вие, в Калифорния – някога живеех там. Знам какво е.
Вярно. Младият мъж пред моста „Голдън Гейт". Усмихва ми се и в момента от другия край на стаята, повдигнал одобрително палец към мен.
– Вероятно си мислиш, че аз съм просто един студен шеф от Ню Йорк. Вероятно си казваш, че съм твърде суров. Но Клей – понякога дисциплината е най-искрената форма на нежност.
Използва често малкото ми име. Повечето продавачи на коли го правят.
– Приятелят ми Аякс Пенумбра е опитвал много неща в живота си – много методи и техники, които винаги са били толкова сложни. Винаги е бил на прага на пробива – поне във фантазиите си. Познавам го от петдесет години, Клей – петдесет години! И за това време знаеш ли колко от плановете му имаха успех?