Не ми харесва накъде отива...
– Нито един. Нула. Поддържа тази книжарница, в която в момента стоиш, едва-едва и не постигна абсолютно нищо значимо. И този, последният и най-великият от неговите планове – той също няма да успее. Просто се запитай. Това е пълна глупост и естествено, планът ви ще се провали и тогава какво? Притеснявам се наистина за него, Клей, като най-стария му приятел на този свят.
Знам, че в момента прилага джедайски номерца върху мен. Но наистина е много добър в това.
– Добре – казвам аз. – Схванах. Знам, че Пенумбра е малко странен. Очевидно. И какво се предполага да направя?
– Трябва да направиш това, което аз не мога. Аз бих унищожил копието, което ти открадна. Бих унищожил всяко копие. Но съм прекадено далече и ти трябва да помогнеш на нашия приятел.
Сега звучи така, сякаш стои точно пред мен.
– Трябва да спреш Пенумбра или този последен провал ще го съсипе.
Слушалката е поставена обратно на поставката, въпреки че нямам спомен как реално извършвам това действие. В книжарницата е тихо; вече няма пук-пук от долния етаж. Оглеждам разсеяно кабинета на Пенумбра, този хаос от десетилетия дигитални мечти, и думите на Корвина започват да ми се струват все по-логични. Сещам се за изражението на Пенумбра, когато ни обясняваше идеята си в Ню Йорк, и те зазвучават още по-убедително. Поглеждам отново снимката на стената. Внезапно не Корвина ми се струва човекът, който се е променил, приятелят, изгубил същността си – а Пенумбра.
Нийл подава глава откъм стълбището.
– Мат се нуждае от помощта ти. Трябва да държиш лампата, нещо такова.
– Да, ей сега идвам.
Поемам си дълбоко въздух, прогонвам гласа на Корвина от главата си и слизам след Нийл на долния етаж. Вдигнали сме много прах и сега светлината от лампите създава ярки форми във въздуха, когато пронизва свободните пространства между етажерките, улавя немирните прашинки – микроскопични частички от хартия, миниатюрни люспички от кожата на Пенумбра или от моята – и ги превръща в блестящи летящи точици.
– Мат е много добър в това, нали? – казвам аз, загледан в абсолютно неземната гледка. Нийл кимва.
– Невероятен е.
Мат ми подава гигантски лъскав бял картон, доста твърд, като за билборд, и ми нарежда да го държа изправен. В момента снима бюрото отблизо до най-малката грапавина на повърхността му. Белият лист има толкова фини отразителни способности, че не мога да забележа ефекта му върху дървото, но предполагам, че допринася изключително много за яркостта и равномерността на светлината.
Мат започва отново да снима и сега големите лампи просто светят спокойно, така че чувам как апаратът прави щрак-щрак. Нийл стои зад Мат и държи лампа с една ръка, а с другата надига своя зелев сок.
Докато стоя там с плътния бял картон в ръце, не спирам да мисля.
Корвина не го е грижа особено за Пенумбра. Става дума за контрол и той се опитва да ме превърне в инструмент. Благодарен съм за географското разстояние помежду ни; нямам никакво желание да чуя този глас на живо. Или пък няма изобщо да си прави труда да ни убеждава. Може би изведнъж ще се появи с цяла банда черни мантии. Но не може, защото сме в Калифорния; континентът е нашият щит. Корвина е разбрал за станалото прекалено късно и сега гласът му е единственото оръжие, с което разполага.
Мат се приближава още повече, очевидно иска да улови с молекулярна точност детайлите на бюрото, на което съм прекарал толкова голяма част от живота си в последно време. За миг пред мен се оформя чудесен портрет в идеалната рамка на това място: превитият почти на кълбо Мат, изпотен, с долепения до окото си фотоапарат, и широкоплещестият Нийл, усмихващ се, държейки уверено прожектора, докато отпива от зелевия си сок. Приятелите ми, които правят нещо заедно. За това също е нужна вяра. Не знам какво прави белият картон, но се доверявам на Мат. Знам, че това, което ще се получи, ще бъде красиво.
Корвина е разбрал всичко погрешно. Плановете на Пенумбра не са се проваляли, защото той е безнадежден щурак. Ако Корвина е прав, това означава никой никога да не опитва нещо ново и рисковано. Може би плановете на Пенумбра са се проваляли досега, защото не е получавал достатъчно помощ. Може би той не е имал някой Мат или Нийл, някоя Ашли или Кат на своя страна – досега. Корвина каза: Трябва да спреш Пенумбра.
Не, точно обратното. Ние ще му помогнем.
Зората настъпва и когато улиците са огрени от бледата й светлина, знам, че няма смисъл да очаквам Пенумбра. Той няма да дойде в книжарницата, носеща неговото име. Тръгнал е към „Гугъл". Само след два часа проектът, по който Пенумбра и неговите братя и сестри са работили от десетилетия, всъщност от векове, ще се сбъдне. Вероятно в момента моят шеф похапва някъде победоносния си бейгъл.