Три секунди по-късно проучването е завършено. Амфитеатърът е притихнал. Членовете на братството са затаили дъх – освен най-стария, възрастния мъж в количката, от чиято уста излиза продължително силно хриптене. Очите на Пенумбра искрят нетърпеливо.
– Е? Какво имаме? – пита Кат.
Екраните светят и в тях се крие отговорът.
– Хора? Какво имаме?
От страна на гугълците има само... мълчание. Голямата кутия е празна. След всичко това: нищо. От другия край на моравата музикант от духовия оркестър отговаря с гръмко барабанно тъм-да-дам.
Откривам лицето на Пенумбра в тълпата. Той изглежда напълно потресен, все още се взира в екраните и очаква нещо, каквото и да е, да се появи. Виждат се въпросите, изписани на лицето му: Какво означава това? Къде сбъркаха? Къде сбърках аз?
Под нас лицата на гугълците са мрачни, хората си шепнат нещо един на друг. Игор все още е надвесен над клавиатурата си, все още не се е отказал. Цветни искри проблясват на екрана и изчезват.
Кат изкачва бавно стъпалата. Изглежда отпаднала и обезсърчена – по-зле, отколкото когато бе пропусната при първия избор на нови МП.
– Е, предполагам, че нещо е сгрешено – казва тя, правейки немощен жест към публиката си. – Тук няма послание. Просто безсмислен хаос. Опитахме всичко.
– Но... не всичко, нали...
Тя ме поглежда раздразнено.
– Да, всичко, Клей: току-що използвахме нещо като... да кажем, труд, равнозначен на милион години човешко усилие. Без резултат.
Лицето й е почервеняло – от гняв или от срам, или от двете.
– Тук няма нищо.
Нищо. Какви са вариантите? Или кодът е толкова таен, толкова сложен, че най-мощните изчислителни сили в човешката история не могат да го разбият, или тук изобщо няма нищо и братството е губило времето си през всичките тези петстотин години.
Опитвам се отново да намеря лицето на Пенумбра. Претърсвам амфитеатъра, оглеждам групата струпали се членове на Свещената матрица. Ето го Тиндъл, мърмори нещо сам на себе си; Федоров, седи замислено и някак примирено; Роузмари Лапен се усмихва слабо. И после го виждам: висока изпъната фигура, отдалечаваща се през зелените морави на „Гугъл", вече почти е стигнал до дърветата от другата страна, движи се бързо, без да се обръща.
И този, последният и най-великият от неговите планове – той също няма да успее.
Затичвам се след него, но не съм в добра форма, а как, по дяволите, той е толкова бърз? Задъхвам се и пуфтя през поляната към мястото, където го видях за последно. Когато стигам там, Пенумбра е изчезнал. Хаотичният кампус на „Гугъл" се издига навсякъде около мен, стрелки в цветовете на дъгата сочат едновременно във всички посоки, а тук е и пешеходната алея с пет разклонения.
Няма го.
Това е пълна глупост и естествено, планът ви ще се провали и тогава какво?
Пенумбра си е отишъл.
КУЛАТА
МАЛКИ КЪСЧЕТА МЕТАЛ
Матрополис е превзел цялата дневна. Мат и Ашли са изнесли дивана и сега, за да минеш през стаята, трябва да вървиш по един тесен тунел между ниските масички: река Майтел, допълнена с два моста. Търговският район се е развил, има нови кули, които са избутали стария аеродрум за въздушните кораби и почти стигат до тавана. Подозирам, че Мат може да построи нещо и там горе. Скоро Матрополис ще превземе и небето.
Минава полунощ, а аз не мога да заспя. Все още не мога да се настроя към нормалния ритъм на денонощието, въпреки че мина цяла седмица от нощните ни снимки в книжарницата. Затова сега лежа на пода, потънал съм дълбоко в река Майтел и презаписвам „Хроники на драконовата песен".
Аудиокнигите, които купих за Нийл, са произведени през 1987 г. и в каталога не беше указано, че са на аудиокасети. Касети! А може и да е било споменато, а аз съм го пропуснал във вълнението си заради покупката. Както и да е, все още искам Нийл да има аудиокнигите, затова купих черен уокмен „Сони" за седем долара от „Ибей" и сега съм прекарал звука през моя лаптоп, записвам текста и изпращам касетите една по една към великия дигитален джубокс на небето.
Единственият начин да го направя, е в реално време, така че на практика трябва да седна и да прослушам първите два тома отново. Но това не е толкова лошо, защото самият Кларк Мофат чете текста. Никога не съм го чувал да говори и е малко стряскащо, след като вече знам за него нещата, които знам. Има хубав глас, дрезгав, но ясен и мога да си го представя как отеква в книжарницата. Представям си как за първи път влиза през вратата – подрънкването на камбанката, скърцането на дъските на пода...