Пенумбра сигурно го е попитал: Какво търсиш из тез лавици, момчето ми?
Мофат се е огледал наоколо, разучил е мястото – забелязал е със сигурност сумрачните етажерки с книгите от Другия списък – и после може би е казал: Е, какво бихте препоръчали за четене на един магьосник?
Пенумбра се е усмихнал при тези думи.
Пенумбра.
Той изчезна, а книжарницата му стоеше изоставена. Нямах представа къде бих могъл да го намеря.
В някакъв гениален проблясък проверих домейн регистрацията зa penumbra.com и ето, да: беше негов. Бе купен в зората на мрежата от Аякс Пенумбра и подновен през 2007 г. за оптимистичния срок от десет години... но в регистрацията присъстваше само адресът на книжарницата на „Бродуей". Понататъшното търсене в нета не откри нищо. Пенумбра хвърля съвсем слаба дигитална сянка.
В друг, някак по-смътен гениален проблясък проследих среброкосата Мюриъл и нейната ферма за кози, намираща се на юг от Сан Франциско, сред хаотичните полета на Пескадеро. Тя също нямаше новини за него.
– И преди го е правил – каза Мюриъл. – Да изчезва. Но... обикновено се обажда.
На гладкото й лице се появи лека гримаса и миниатюрните бръчици около очите й потъмняха. Когато си тръгнах, ми даде буца прясно козе сирене с големината на човешка длан.
И така, в последен отчаян проблясък, отворих сканираните страници на ПЕНУМБРА. В „Гугъл" не успяха да разбият МАНУЦИИ, но новите кодекси едва ли бяха толкова сложни, а и освен това (знаех го със сигурност) в тази книга наистина щеше да има нещо, което да се разшифрова. Изпратих есемес на Кат с молба за съдействие, но нейният отговор бе кратък и категоричен: Не. Тринайсет секунди по-късно: Категорично не. След още седем: Този проект приключи.
Кат бе дълбоко разочарована, когато Голямото разшифроване се провали. Наистина бе вярвала, че в този текст ни очаква нещо изключително важно; искаше там да има нещо изключително важно. Сега се бе посветила на МП и най-вече – на това да ме пренебрегва. Освен, естествено, за да ми каже: Категорично не.
Но може би така бе по-добре. Двете страници на монитора на лаптопа ми – буквите, изписани с тежкия шрифт геритзун, осветени от светкавиците на „Мрънкотрон" 3000, все още ме караха да се чувствам странно. Пенумбра предполагаше, че неговият codex vitae ще бъде прочетен едва след смъртта му. Реших, че няма да разбивам книгата на живота на човека само за да намеря домашния му адрес.
Накрая, останал без повече гениални идеи, се свързах с Тиндъл, Лапен и Федоров. Никой от тях нямаше новини от Пенумбра. Всички се готвеха да се преместят на изток, да потърсят убежище в Свещената матрица в Ню Йорк и да се присъединят към „затворниците" на Корвина. Ако питаха мен, това бе напълно излишно: ние взехме легендарния codex vitae на Мануций и го разпорихме, изцедихме и огънахме във всички посоки, докато го начупихме на съставните му части. В най-добрия случай цялото това общество бе основано на една измамна надежда, а в най-лошия – на лъжа. Тиндъл и останалите все още не бяха стигнали до тази идея, но в някакъв момент това щеше да стане.
Ако всичко това ви се струва жестоко, да – такова е. Чувствах се ужасно, защото, ако се върнехме назад стъпка по стъпка, нямаше как да се избегне очевидният факт: вината бе изцяло моя.
Умът ми блуждаеше. Бяха ми нужни много безсънни нощи, но Мофат най-накрая стигна до втора част. Никога преди не бях слушал аудиокнига и трябва да призная, преживяването бе напълно различно. Когато четеш книга, историята се случва вътре в главата ти. Когато слушаш, събитията сякаш се развиват в малък облак някъде около теб като пухкава плетена шапка, спусната ниско над очите ти:
– Златният рог на Грифо е изящно изработен – каза Зенодот и прокара пръст по извивката на съкровището на Телемах. – Магията вътре си е изцяло негова. Разбираш ли? Тук няма никакво вълшебство – поне аз не успявам да открия такова.
Гласът на Мофатовия Зенодот не е такъв, какъвто очаквах. Вместо плътно драматично магьосническо боботене той говори някак стегнато и безразлично. Това е глас на корпоративен консултант по магиите, не на магьосник.
Очите на Фърнвен се разшириха от удивление. Не прекосиха ли току-що блатото на ужасите, за да се сдобият с този рог? А сега Първия магьосник им казва, че в него няма никаква магическа сила?
– Магията не е единствената сила на този свят – каза тихо старият маг, като подаде рога обратно на кралския му притежател. – Грифо е създал толкова съвършен инструмент, че дори мъртвите се надигат от съня си, за да чуят песента му. Сътворил го е със собствените си ръце, без заклинания или драконови песни. Иска ми се и аз да можех да правя това.