Мофат чете и аз чувам зловещото намерение за предателство в гласа на Първия магьосник. Очевидно е какво предстои.
Дори Алдраг Дракона-баща би завидял на подобно нещо.
Чакай, какво?
Досега всяко изречение, излязло от устата на Мофат, бе приятно повторение. Гласът му бе игла, навлизаща леко през дълбоките дъбрави на съзнанието ми. Но това изречение никога не съм го чел.
Това изречение е ново.
Пръстът ми инстинктивно се насочва към копчето за пауза на уокмена, но не искам да объркам записа за Нийл. Затова изтичвам към стаята си и вадя том втори от рафта. Прелиствам до края и да, прав съм: тук не се споменава за Алдраг Дракона-баща. Той е бил първият пеещ дракон и е използвал силата на своята драконова песен, за да създаде първите джуджета от разтопената скала, но това не е важно в момента – важното е, че изречението не присъства в книгата.
Какво още не е в книгата? Какво друго е различно? Защо Мофат е проявил такава свобода?
Тази аудиокнига е пусната през 1987 г. точно след публикуването на третата част. Следователно е станало малко след скъсването на Кларк Мофат със Свещената матрица. Шестото ми чувство за странни неща се включва и сега: това е свързано.
Сещам се обаче само за трима души в света, които биха могли да знаят нещо за намерението на Мофат. Първият е тъмният повелител на братството, но нямам абсолютно никакво желание да общувам с Корвина или с когото и да било от неговите лакеи във Фестина ленте къмпани, независимо дали са от горния, или от долния свят. Освен това се опасявам, че моят ^ адрес може би вече присъства в пиратските им списъци.
Вторият е моят доскорошен работодател и аз имам огромно желание да общувам с Пенумбра, но не знам как. Лежейки тук, на пода, заслушан в съскането на вече празната касетка, осъзнавам нещо много тъжно: този слаб синеок мъж преобърна живота ми с главата надолу и ме въвлече в един смайващ свят... а всичко, което знам за него, е това, което пише на витрината на книжарницата.
Има и трета възможност. Едгар Декъл технически е част от екипа на Корвина, но има няколко неща в подкрепа на неговия избор:
1. Той е доказал се съзаклятник.
2. Той пази вратата към Читалнята, значи трябва да е на висок пост в братството и следователно има достъп до много тайни.
3. Познавал е Мофат.
И най-важното:
4. Мога да го намеря в телефонния указател. На Бруклин.
Струва ми се подобаващо и напълно в стила на Свещената матрица да му изпратя писмо. Не съм правил нещо такова от повече от десетилетие. Последното писмо, което написах на хартия, беше сантиментално послание до моето уж гадже, живеещо в друг град, в изпълнената с романтично опиянение седмица след научния лагер. Бях на тринайсет. Леели Мърдок така и не ми писа обратно.
За това ново писмо избирам плътна пергаментова хартия. Сдобивам се с писалка с остър писец. Внимателно обмислям посланието си до Декъл, първо му обяснявам всичко станало на ярките екрани на „Гугъл" и после го питам дали знае нещо, каквото и да е, за аудиокнигите на Кларк Мофат. Наложи се да намачкам и да хвърля шест листа от пергаментовата хартия по време на процеса, защото постоянно бъркам думите или ги пиша слято. Почеркът ми е все така ужасен. Най-накрая пускам писмото в яркосинята пощенска кутия и се надявам на най-добрия възможен вариант.
Три дни по-късно получавам имейл. От Едгар Декъл е. Предлага ми видеочат.
Добре, схванах.
Минава девет часът в неделя, когато натискам зелената иконка на камерата. Екранът оживява и ето го Декъл, взира се в компютъра си, топчестият му нос е леко смален. Седи в малка осветена стая с жълти стени; мисля, че има прозорец някъде над него. Зад бухналия облак на косата му виждам медни готварски съдове, висящи от куки, и вратата на лъскав черен хладилник, накичен с ярки магнити и неясни рисунки.
– Харесах писмото ти – казва Декъл, като се усмихва и повдига прилежно сгънатата пергаментова хартия.
– Да, благодаря. Досетих се. Както и да е...
– Вече знаех какво е станало в Калифорния – казва той. – Мълвата се разнася бързо в Свещената матрица. Доста ни поразтърсихте.
Очаквам да е разгневен заради всичко това, но той се усмихва.
– Корвина отнесе сериозна критика. Хората се ядосаха.
– Не се тревожете, той се постара да спре разшифроването.
– О, не, не. Те бяха ядосани, че ние самите не сме опитали нещо подобно. „Не може само тези новаци в „Гугъл" да се забавляват", така казаха.