– Странна история. И?
– Искам да я намериш.
Ъъъ...
– Сериозно ли говориш?
Декъл се усмихва.
– Да, сериозно. Знам, че буквите може да са на дъното на някое блато. Но е възможно – очите му светват – да са скрити някъде на съвсем видно място.
Малки късчета метал, загубени преди сто години. Може би ще бъде по-лесно да почна да търся Пенумбра от врата на врата.
– Мисля, че можеш да се справиш – казва Декъл. – Явно си съобразителен и разполагаш с много ресурси.
Още веднъж:
– Ти сериозно ли?
– Пиши ми, когато ги намериш. Festina lente.
Усмихва ми се и прекъсва връзката.
Добре, сега вече съм ядосан. Очаквах Декъл да ми помогне. Вместо това той ми дава домашно. Невъзможно домашно. Но : Явно си съобразителен и разполагаш с много ресурси. Не съм го чувал често преди. Замислям се за това. Разполагаш с много ресурси. Когато мисля за ресурси, се сещам за Нийл. Но може би Декъл е прав. Всичко, което съм направил досега, съм го постигнал, като съм искал услуги от приятелите си. Познавам хора със специални умения, които знам как да комбинирам.
И като се замисля, имам ресурси и за тази задача.
За да намеря нещо древно и загадъчно, нещо странно и значимо, се обръщам към Оливър Гроун.
Когато Пенумбра изчезна и книжарницата бе затворена, Оливър си намери толкова бързо нова работа, че според мен предложението за нея отдавна е стояло в задния му джоб. Работата бе в „Пигмалион", една от истинските независими, отказващи да се поддадат на бестселъровата вълна книжарници, основана от бивши последователи на Движението за свобода на словото67, на „Енгълс Стрийт" в Бъркли.
Така че сега с Оливър седим в претъпканото кафене на „Пигмалион", разположено зад обширния раздел с книги за контрола върху храненето. Краката на Оливър са прекалено дълги за малката масичка, затова ги е протегнал от едната страна. Аз ръфам кифла с малини и бобени кълнове.
Оливър изглежда щастлив, че работи тук. „Пигмалион" е огромна книжарница, заема протежението на почти цяла уличка, претъпкана е с книги и е съвършено организирана. Ярки цветни линии на тавана бележат разположението на разделите като електрическо табло във всички цветове на дъгата. Когато дойдох, Оливър носеше цяла купчина тежки томове към раздела с антропология. Може би якото му телосложение не беше футболистко, а всъщност библиотекарско.
– Какво е печатарски калъп? – пита Оливър.
Познанията му за загадъчни предмети не са особено задълбочени за по-новите исторически периоди особено ако преминем и в двайсети век, но аз не се отчайвам.
Обяснявам му, че системата на подвижния набор в печатането разчита на малки метални букви, които могат да бъдат подредени в редици, за да се оформи страница. Стотици години буквите са правени индивидуално, всяка отливана на ръка. За да отлееш буквите, се нуждаеш от оригинален модел, който самият е отлят от твърд метал. Този модел е наричан „калъп", или „матрица", и има калъп за всяка буква.
Оливър мълчи известно време и изражението му е някак разсеяно. После казва:
– Така... Трябва да ти кажа нещо. В света има два типа предмети. Може да ти се стори малко откачено, но... някои неща имат аура. Други нямат.
Добре, аз залагам на аурата.
– Говорим за едно от най-важните притежания на съществуваща от векове секта.
Той кимва.
– Това е добре. Обикновените предмети... домакинските предмети? Те изчезват.
Той щраква с пръсти: пуф.
– Ние сме истински късметлии, когато намерим... да кажем, страхотна купа за салата. Но религиозни предмети? Не можеш да повярваш колко много церемониални урни се мотаят все още наоколо. Никой не иска да бъде човекът, изхвърлил свещената урна.
– Значи, ако имам късмет, никой няма да е поискал да изхвърли и матрицата на Геритзун, така ли?
– Аха. И ако някой я е откраднал, това е добър знак. Да бъдат откраднати, е едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на древните предмети. „ Откраднат" означава „пуснат повторно в употреба" или „скрит някъде".
После присвива устни.
– Но не бива да имаш прекалено големи надежди.
Прекалено късно, Оливър. Преглъщам последната хапка от кифлата си и го питам:
– И ако един предмет има аура, какво означава това?
– Ако тези калъпи съществуват все още някъде – казва Оливър, – има едно място, където можеш да ги намериш. Трябва да се добереш до Фонда с наличности.
ПЪРВИ КЛАС
Табита Трудо е най-добрата приятелка на Оливър от „Бъркли". Тя е ниска и набита, с къдрава кестенява коса и смущаващо гъсти вежди зад тъмните очила. В момента е заместник-директор на най-затънтения и странен музей в Района на целия залив, в малкото градче Емървил, наречен Калифорнийски музей на плетаческите изкуства и науката на бродерията.