Оливър ни представи един на друг с имейл и обясни на Табита, че съм на специална мисия, която той подкрепя от цялото си сърце и душа. Освен това ми намекна, че едно дарение няма да навреди на въпросната мисия. За нещастие, едно прилично дарение би струвало поне двайсет процента от цялото състояние, с което разполагам на този свят, но все още разчитам на своя покровител, затова писах на Табита, че може би имам хиляда долара, които да даря на поверената й институция (благодарение на Фондацията на Нийл Ша за жени творци), ако тя ми помогне.
Когато се срещам с нея в музея – тези, които знаят за него, го наричат просто Калифорнийските плетачки, мястото веднага ми става симпатично, защото е почти толкова странно, колкото Денонощната книжарница на мистър Пенумбра. Представлява просто една голяма зала, бивше училище, по чиито стени сега има цветни изложби на пана и във витрини, и обособени пространства за различни дейности, подходящи по вид и размер за деца. В широка кофа до вратата като в оръжейна са подредени куки за плетене: дебели, тънки, някои от цветна пластмаса, други от дърво и издялани в антропоморфни форми. В залата мирише силно на дърво.
– Колко посетители имате? – питам аз, докато разглеждам една от дървените куки. Прилича на много тънък тотемен стълб.
– О, много – казва Табита и повдига очилата си. – Предимно ученици. Всъщност насам идва една група, така че по-добре бързичко да те настаним.
Тя сяда зад бюрото на регистрацията, където има малък знак, на който пише „Свободен вход срещу дарение на прежда". Изваждам чека на Нийл от джоба си и го поставям пред нея. Табита го приема и се усмихва широко.
– Ползвал ли си тази система преди? – пита тя, докато натиска един клавиш на клавиатурата си и екранът светва в синьо.
– Никога. Допреди два дни дори не знаех, че съществува нещо подобно.
Табита вдига глава и аз проследявам погледа й: един училищен автобус завива зад ъгъла в паркинга на музея.
– Добре – казва тя. – Ето, не е сложно. Ще се ориентираш. Просто недей... да кажем, да издаваш наша вътрешна информация на някой друг музей.
Кимвам и се настанявам зад бюрото на мястото й. Табита се спуска из музея, оправя столове, търка пластмасовите табла с антисептични кърпички. А аз се приготвям за срещата си с Фонда с наличности.
Фондът с наличности, както научих от Оливър, е огромна база с данни, която следи всички артефакти във всички музеи навсякъде по света. Съществува някъде от средата на XX век. По онова време е била във вид на перфокарти, които са били предавани от ръка на ръка, копирани и съхранявани в каталози. В свят, където артефактите са винаги в движение – от третия подсутеренен етаж на музея до изложбената зала или до други музеи (които могат да бъдат в Бостън или в Белгия), такава система е наложителна.
Всеки музей в света използва Фонда с наличности от историческата сбирка на най-скромната общност до най-богатите национални колекции и всеки музей има един и същи монитор.
Това е нещо като Блумбърг терминал68 на античността. Когато някой артефакт бъде открит или закупен от съответния музей, той бива записан в тази музеологична матрица. Ако бъде продаден или унищожен напълно, информацията се изтрива. Но ако в някоя колекция по света съществува късче платно или камъче от него, записът все още ще присъства в архивите.
Фондът с наличности помага да бъдат заловени фалшификати: всеки музей наглася своя терминал да следи за нови записи, които имат подозрителни сходства с вече присъстващи в колекциите им артефакти. Когато се включи алармата на Фонда, това означава, че някъде някой току-що е бил измамен.
Ако матрицата на шрифта геритзун съществува в някой музей на света, ще бъде включена във Фонда с наличности. Нужна ми е само минутка в този терминал. Но за да бъде ясен, всеки куратор в музей би бил скандализиран от такава молба от външен човек. Тези терминали са част от тайното познание на тази особена секта. Така че Оливър предложи да намерим заден вход: малък музей с пазител, настроен приятелски към нашата кауза.
Столът зад бюрото на рецепцията изскърцва силно под тежестта ми. Очаквах Фондът с наличности да бъде малко по-високотехнологична система, но всъщност той самият прилича на артефакт. Представлява яркосин монитор, но не дори винтидж старомоден; пикселите буквално излизат през дебелото стъкло. Нови придобивки по целия свят се редуват една след друга от едната страна на екрана. Има средиземноморски керамични чинии и японски самурайски мечове, и моголски статуетки на плодородието – доста секси, между впрочем, с пищни бедра като индийските якшини69, и още много, ужасно много... Стари хронометри и счупени мускети и дори книги, стари хубави книги, подвързани в синьо, с големи златни кръстове на кориците.