СЪЗДАТЕЛ: Грифо Геритзун
ГОДИНА: 1500 (ок.)
ОПИСАНИЕ: Метал; матрица на шрифта геритзун. Пълен наборен шрифт.
ПРОИЗХОД: Загубени ок. 1900 г. Артефактът е получен като анонимно дарение.
Оставям другите полета празни и натискам клавиша return, за да вкарам информацията за този нов, напълно измислен артефакт във Фонда с наличности. Ако съм разбрал правилно, в момента системата обхожда всички други терминали във всеки музей на света. Преглежда данните, проверява ги, прави съпоставки – хиляди подобни артефакти.
Минава една ужасно дълга минута. После още една. Отпуснат шишкав първокласник с тъмна рошава коса се промъква до бюрото, надига се на пръсти и се обляга заговорнически.
– Имаш ли някакви игри? – прошепва той, сочейки към терминала. Поклащам тъжно глава. Съжалявам, хлапе, но може би... Фондът с наличности прави пиу-пиу...
Това е силен остър звук – като противопожарна аларма: пиу-пиу. Шишкавото хлапе подскача, а всички първокласници се обръщат към нас. Табита също се обръща и повдига една от гъстите си вежди.
– Всичко наред ли е при теб?
Кимам, но съм прекалено развълнуван, за да отговоря. В дъното на екрана с гневни червени букви мига съобщение:
ПРИДОБИВКАТА Е ОТКАЗАНА
Да!
АРТЕФАКТЪТ СЪЩЕСТВУВА
Да, да, да!
МОЛЯ, СВЪРЖЕТЕ СЕ С: КОНСОЛИДИРАНО УНИВЕРСАЛНО ДЪЛГОСРОЧНО ХРАНИЛИЩЕ
Фондът с наличности звънва – чакай, това нещо може ли да звъни? Оглеждам се и виждам прикачена отстрани на терминала синя телефонна слушалка. Това ли е спешната музейна линия? Помощ, гробницата на Тутанкамон е празна! Ново позвъняване.
– Ей, човече, какво става там? – провиква се Табита от другия край на залата.
Махам й ведро с ръка – всичко е наред! – после се пресягам към слушалката, стискам я здраво и прошепвам:
– Здравейте. Калифорнийски плетачки.
– Обаждам се от Консолидирано универсално дългосрочно хранилище – казва гласът от другата страна на линията. Жена е и говори със съвсем лека носова нотка. – Свържете ме с отдел „Придобивки", моля.
Оглеждам се: Табита се опитва да извади двама първокласници от вълнените пашкули, в които са се омотали – зелен и жълт. Единият е с доста почервеняло лице, сякаш се задушава. Отвръщам:
– „Придобивки"? Това съм аз, госпожо.
– О, толкова си любезен! Добре, слушай, скъпи, някой се опитва да те изпързаля – казва жената. – Да видим... церемониалният артефакт, който току-що качи като придобивка, вече се води при нас. Имаме го от години. Винаги трябва да проверяваш първо, душко.
Напрягам волята си докрай, за да не скоча и да не затанцувам зад бюрото. Овладявам се и казвам:
– Божичко, благодаря за помощта. Един тип дойде тук. Доста е смахнат, каза, че е част от тайно общество, че имали този артефакт от стотици години – обичайните неща.
Жената въздъхва съчувствено.
– Историята на живота ми, душко.
– Чуйте – казвам небрежно, – как се казвате?
– Шерил, душко. Наистина съжалявам за това. Никой не обича обаждания от Консолидацията.
– Това не е вярно! Оценявам високо старанието и бдителността ти, Шерил – казвам аз и продължавам с ролята си. – Но нашият музей е много малък. Никога не съм чувал за Консолидираното универсално...
– Скъпи, ти сериозно ли говориш? Ние сме най-голямото и най-развито в технологично отношение външно хранилище, обслужващо историческия сектор западно от Мисисипи – казва тя на един дъх. – Тук, в Невада. Бил ли си във Вегас?
– Всъщност не...
– Най-сухото място в целите Щати, скъпи.
Идеално за каменни скрижали и други подобни. Добре, това е. Време е за атака.
– Слушай, Шерил, може би ти ще ми помогнеш. Тук, ъ Калифорнийски плетачки, току-що получихме голямо дарение от... ъъъ... Фондацията на Нийл Ша за жени творци.
– Звучи чудесно.
– Да, голямо е по нашите стандарти, което всъщност означава, че не е чак толкова голямо. Но се опитваме да подредим нова изложба и... при вас е истинската матрица на шрифта геритзун, нали така?
– Не знам какво представлява това, душко, но да, тук пише, че е при нас.
– Е, ние бихме искали да ги заемем.
Записвам указанията, които Шерил ми дава, благодаря й, пожелавам й хубав ден и поставям синята слушалка обратно на мястото й. Зелена топка вълна прелита и пада на бюрото, после се претъркулва в скута ми и се развива. Вдигам глава и отново е червенокосото момиче, стои на един крак и ми се плези. Учениците се блъскат и търчат към паркинга. Табита затваря входната врата, заключва я и сяда на мястото си. Има червена драскотина на бузата си. Започвам да навивам зелената прежда.