– Труден клас?
– Много са бързи с тези куки – въздъхва тя. – А ти как си?
Бях записал името на хранилището и адреса му в Невада на хвърчащите листчета с логото на музея. Завъртам кубчето и й го показвам.
– Да, нищо чудно – казва тя. – Вероятно деветдесет процента от всичко на този екран е в някое хранилище. Знаеш ли, че Библиотеката на Конгреса съхранява повечето от книгите си дори извън окръг Колумбия? Имат някъде около седемстотин мили шкафове с книги. И всичко е в складове.
– Ъъъ...
Не ми харесва това, което чувам.
– Какъв е смисълът, ако никой никога няма да ги види?
– Целта на музеите е да съхраняват всичко за бъдещите поколения – изсумтява Табита. – Имаме хранилище с контролирана температура, пълно с коледни пуловери.
Разбира се. Знаете ли, наистина почвам да си мисля, че целият свят е просто една пачуърк завивка, съшита от смахнати малки култове, всичките със своите тайни местенца, със собствените си архиви, със собствените си правила.
Във влака, на връщане към Сан Франциско, пращам три кратки есемеса.
Първият е до Декъл и гласи: Попаднах на нещо.
Вторият е до Нийл: Мога ли да взема колата ти?
И последният е до Кат и е съвсем кратък: Здрасти.
БУРЯТА
КУДХ е дълга и ниска сива постройка, разположена встрани от магистралата, точно до Ентърпрайз, Невада. Докато влизам в дългия паркинг, усещам как безличната маса смазва духа ми. Като се имат предвид формата и видът му, това си е един пуст индустриален парк, но поне съществува обещанието за съкровището, което ще открия вътре в него. Закусвалнята „Апълбийлс", три мили нагоре по пътя, е също потискащо място, но там знаеш със сигурност какво те очаква вътре, никакви изненади.
За да вляза в Консолидацията, както наричат склада, минавам през два детектора за метал и една рентгенова машина, а после съм пребъркан от охранител на име Бари. Чантата ми, якето ми, портфейлът ми и дребните от джоба ми са конфискувани. Бари ме проверява за ножове, скалпели, остриета, шила, ножици, клечки и памучни тампони. Проверява ноктите ми, после ме кара да си сложа розови латексови ръкавици. И за капак ме облича в бял работен комбинезон с ластици на китките, а върху обувките ми слага калцуни. Когато влизам в сухото неопетнено пространство на хранилището, аз съм един напълно инертен човек: не мога да отчупя, надраскам, олющя, издера или да вляза в досег с каквото и да е физическо вещество в познатата Вселена. Предполагам, че все още мога да близна нещо. Изненадан съм, че Бари не залепи устата ми. Шерил ме посреща в тесен коридор, слабо осветен от флуоресцентните лампи над главите ни, пред врата с надпис „Вписване/Отписване на наличности", изписан на нея с големи черни букви. Изглеждат така сериозно, сякаш биха искали да означават нещо като „Ядро на атомен реактор", а не нещо толкова тривиално.
– Добре дошъл в Невада, душко! – размахва ръце тя и се усмихва широко, при което кожата на бузите й се нагъва силно. – Страшно приятно ми е да видя ново лице тук.
Шерил е жена на средна възраст с бухнала черна коса. Облечена е със зелена жилетка със строги зигзагообразни ивици и с прашни сини широки дънки с висока талия. За нея няма работен комбинезон. Баджът й за хранилището виси на връвчица на шията й и на снимката на него изглежда с десетина години по-млада.
– Добре, душко. Заемната форма за прехвърляне на артефакт от един музей в друг е това – подава ми леко накъдрен бледозелен лист. – А това е декларацията за състоянието на артефакта.
Още един лист, този път жълт.
– И ще се наложи да подпишеш и това.
Розов лист. Шерил си поема дълбоко дъх. Смръщва вежди и казва:
– Сега слушай, душко. Твоята институция не е национално акредитирана, така че не можем да направим подбора и преноса за теб. Срещу правилата е.
– Подборът и преносът?
– Съжалявам за това.
Подава ми стар модел „Айпад" в оръфан гумен калъф.
– Но ето ти карта. Вече разполагаме с тези хубавички нещица – усмихва се тя. На моя „Айпад" се вижда тесен коридор (Шерил посочва с пръст – „Виждаш ли, ние сме точно тук"), който преминава през гигантски правоъгълник – напълно празно пространство. – А това е хранилището, движиш се оттук.
Повдига ръка – многобройните гривни на китката й издрънчават – и ми посочва надолу по коридора към широка двойна врата. Една от формите – жълтият лист – ми казва, че матрицата на геритзун се намира на стелаж ZULU-2591.
– Къде да го намеря?
– Честно, душко, трудно е да се каже. Ще видиш сам.