После изкачва на бегом отново стълбите и затваря тихо вратата. Отнасям оригиналите на геритзун в кухнята и запалвам лампата. Имам чувството, че съм полудял, но по някакъв хубав начин. Внимателно измъквам един от калъпите от кашона – отново X. Изваждам го от найлоновата му торбичка, избърсвам го с кърпа и го задържам вдигнат под флуоресцентната лампа над печката. После хващам здраво лупата на Мат и надзъртам през нея.
Планините са послание от Алдраг Дракона-баща.
ПИЛИГРИМЪТ
Седмица по-късно е. Разплетох историята – даже не една, а няколко истории. Пратих имейл на Едгар Декъл и му казах, че ако си иска калъпите, най-добре да дойде в Калифорния. Казах му, че всъщност е най-добре да дойде в „Пигмалион" в четвъртък вечерта.
Поканих всички: приятелите си, членовете на братството, всички хора, които ми бяха помагали в това пътешествие. Оливър Гроун убеди началника си да ми разреши да използвам задната част на книжарницата, в която имат сцена и апаратура за представяния на книги и поетични рецитали. Ашли изпече вегански овесени бисквити, цели четири подноса. Мат подреди столовете. Сега Табита Трудо седи на предния ред. Представям я на Нийл Ша (нейния нов благодетел) и той веднага предлага изложба в Калифорнийски плетачки, чийто фокус ще бъде как изглеждат гърдите под пуловери.
– Забележителна гледка – казва той. – Може би най-секси излъчването от всички видове дрехи. Вярно е. Направихме допитване сред фокус групи.
Табита се намръщва и събира веждите си в една.
Нийл продължава:
– В изложбата можем да включим сцени от класически филми, можем да открием оригиналните пуловери, които са носили актрисите, и да ги покажем...
Роузмари Лапен седи на втория ред, до нея са Тиндъл, Федоров, Имберт и неколцина други – повечето са от същата група, която бе дошла в „Гугъл" в онази ярка сутрин не толкова отдавна. Федоров е скръстил ръце на гърдите си и е сложил маска на скептицизъм на лицето си, сякаш казва: Вече съм виждал това. Не е проблем, този път няма да го разочаровам.
Има двама необвързани братя от Япония – рошави младежи с тесни индигово сини дънки. Чули слуховете по тайните канали на братството и решили, че си струва да хванат в последния момент самолет до Сан Франциско. (Прави са.) Игор седи до тях и разговаря небрежно с момчетата на японски.
На предния ред е поставен и един лаптоп, така че Шерил от Консолидацията да може да наблюдава виртуално случващото се. Тя сияе на видеочата, бухналата й черна коса заема целия екран. Поканих и Мрънкалото да се присъедини към нас, но той пътува тази вечер – за Хонг Конг, както ми каза.
През входната врата на книжарницата навлиза мрак: Едгар Декъл пристига и води със себе си от Ню Йорк цял антураж от черни мантии. Всъщност те не са облечени с мантиите си, но видът им издава, че са външни: костюми, вратовръзки, черни строги поли. Влизат стремително през вратата – приблизително дузина са и... изведнъж виждам сред тях и Корвина. Костюмът му е искрящо сив. Все още е внушителен тип, но тук ми се струва някак си умален. Без цялата величественост на средата и фона на каменните стени той е просто един стар... Тъмните му очи проблясват и се спират върху мен. Добре, може би не е чак толкова умален. Клиентите на „Пигмалион" се обръщат след него, повдигат въпросително вежди, докато проследяват марша на черните мантии – сега костюми – през книжарницата. Декъл се усмихва леко. Корвина е сериозен като гроб.
– Ако наистина разполагаш с матрицата на шрифта геритзун – казва той спокойно, – ще си я вземем обратно.
Изпъвам гръб и повдигам малко брадичка. Вече не сме в Читалнята.
– Да, в мен е – казвам аз, – но това е само началото. Настанете се някъде удобно.
О, майчице.
– Моля.
Той обхожда шумящата тълпа и се намръщва, но после дава знак на своите черни костюми. Всички се настаняват на последния ред, тъмна група в задната част на публиката. Корвина остава прав зад тях. Стискам ръката на Декъл, когато минава покрай мен.
– Той ще дойде ли?
– Казах му – кимва съзаклятникът ми. – Но той вече знаеше. В Свещената матрица слуховете се разнасят бързо.
Кат също е тук, седнала е отпред, малко встрани и разтоваря тихо с Мат и Ашли. Отново е облечена с пепитения си блейзър. На шията й има зелен шал и е подстригала косата си от последния път, когато съм я виждал; сега стига точно до под ушите й.
Вече не сме гаджета. Не е имало официално формулиране на раздялата ни, но тя е обективен факт също като атомното тегло на въглерода или цената на акциите на „Гугъл". Това не ми попречи да я изтормозя, докато не измъкнах обещание от нея, че ще присъства на сбирката. Тя най-много заслужава да види това.