— Нали знаеш какви са последиците отгоре?
— И ти, и аз знаем, че друг начин няма. Момчетата от Екипа за спасяване на заложници са добри, но в контролирана среда като градската. Когато се стигне до безшумно патрулиране в гора, никакви ги няма.
— Съгласна съм. Ще говорим по въпроса пак, когато стигнем дотам. Дотогава ме дръж в течение.
— Добре.
Кенеди затвори. Застана умислена, насред кухнята и се загледа през двойната стъклена врата към океана. Някъде долу на плажа играеха синът й и децата на братовчедка й. Как й се искаше поне веднъж да се откъсне от обичайните служебни проблеми. Да ги прогони от мислите си и да живее като нормален човек. Началникът на охраната стоеше в коридора и я наблюдаваше.
— Карл, обади се, молят те, в Ленгли и им кажи да приготвят хеликоптер.
— Дадено.
Кенеди набра следващия номер по памет и погледна часовника си. Беше почти 7:30. Специален агент Уорч отговори още на първото позвъняване.
— Джак, Айрини е. Още ли не сте стигнали в Белия дом?
— Знам, че ти се струва шокиращо, но наистина закъсняваме.
— Значи в момента си в „Марийн-1“?
— Ъхъ.
— Джак, направи ми услуга. Става въпрос по-скоро за превантивна мярка. — Кенеди му обясни какво се иска от него и след известно увъртане отговорникът за охраната на президента се съгласи.
72
Пеги Стийли пристигна за вечерята в черна лимузина заедно с председателя на Демократическата партия Холмс. Когато слизаше от задната седалка, дългата цепка на вечерната й рокля разкри строен крак, който привлече вниманието на почетните гвардейци, подредени от двете страни на вратата. Тя хвана Холмс за ръката и с елегантна походка изкачи стъпалата под Северния портик на Белия дом. Блеснаха светкавиците на фотоапаратите, които искаха да запечатат на лента ослепителната блондинка. Цялата ситуация повече приличаше на церемонията по награждаването с „Оскар“, отколкото на официална вечеря в Белия дом.
Щом двамата влязоха в залата, веднага им предложиха по чаша шампанско. Стийли взе своята, но Холмс отказа. Нямаше намерение да се налива с некачествени напитки, каквито обикновено сервираха на този тип събирания. Щеше да се придържа само към водка „Белведере“, което означаваше, че до десет часа ще е пиян. За Холмс всяко вино и шампанско — бяло или червено — не струваше нищо, освен ако цената му не се измерваше в четирицифрено число. За вечер като тази нямаше да е лошо цените да са още по-високи, но никой не се беше консултирал с Холмс. Ако го бяха сторили, сам щеше да плати цялото удоволствие, дори нещо повече. Би предложил десетина каси от частната си колекция. За щастие нямаше да се случи никога, за нищо на света. Ако имаше по-голям грях от този да пиеш евтино вино, то това бе да хабиш скъпото за хора, които не биха го оценили по достойнство.
Холмс подобно на танк си проби път през Крос Хол, за да стигне до Източната зала и бара. По пътя си той и Пеги привлякоха доста внимание — половината от мъжете се обръщаха да молят Холмс за услуга, а другата половина зяпваха при вида на неговата дама. Председателят на Демократическата партия обаче отклоняваше всякакви опити да го заговорят.
— Знаете правилата — повтори той поне три пъти. — Не и докато не съм си взел чаша с питие.
Като председател на партията той контролираше финансите на организацията, а те никога не стигаха.
Когато накрая се добра до бара, Холмс махна на бармана. Хората се бяха наредили на опашка в две колони и търпеливо чакаха реда си. Но Пат не се редеше на опашки, особено когато беше жаден. Неколцина от чакащите взеха да мърморят недоволно, когато той наруши реда.
Барманът се приближи и Холмс му мушна в ръката стодоларова банкнота, след което прошепна в ухото му:
— „Белведере“ с лед, двойно, и водка с тоник, двойно.
Мъжът хвърли поглед към банкнотата и отвърна:
— Сър, барът е на самообслужване.
— Знам. Това ти е бакшишът.
— Но аз не мога…
— Напротив, можеш — прекъсна го нетърпеливо Холмс. — А сега побързай, че много ожаднях.
Барманът отиде да приготви питиетата.
Стийли обърна оголения си гръб към хората на опашката.
— Успя да събереш доста сърдити погледи, господин председател.
Холмс небрежно погледна през рамо и цинично се усмихна.
— Те не гледат мен. Всичките са зяпнали теб. Мислят те за филмова звезда.
Стийли реагира с топла усмивка.
— Много приятен комплимент, Пат.
— Да, или пък мислят, че си скъпо платена компаньонка.
Усмивката изчезна от лицето на Пеги и тя го изгледа кръвнишки.
— Трябва да си поласкана. Виждала ли си колко са красиви компаньонките в този град? — Изражението на приятелката му не се промени: — Искам само да кажа, че си много красива жена. Тази вечер си направо фантастична.