— Нека Аллах те закриля. — С крайчеца на окото си видя как Хасан се прокрадва зад жертвата.
— А ти си моят… — Мохамед не довърши изречението. Хасан го беше намушкал в гърба с един от кухненските ножове.
Жертвата се свлече на пода и умря точното на същото място, на което и собственикът на къщата преди него. Ал Ямани погледна лицето на стария си приятел и поклати глава. Дори тези, които някога бяха силни духом, с течение на времето се разколебаваха. Мохамед беше поредното доказателство за способността на Америка да разваля хората.
— Качи се горе — нареди той на Хасан — и убий жената. После качи труповете на лодката. Ще ги хвърлим в реката, след като отплаваме.
75
Пеги Стийли стигна до масата за самотни гости в ъгъла, най-далеч от мястото, където бяха настанени президента и другите висши особи. Към нея се присъединиха псевдопартньорът й, председателят на Демократическата партия Пат Холмс, шефката на кабинета Джоунс, прессекретарят Тим Уебър и четирима непознати, с които не искаше и да се запознава. Тук бяха евтините места, на които сядаха наемните служители и политическите ентусиасти. Би трябвало да е благодарна само защото е сред поканените на вечерята с президента. Но тъй като си беше пийнала повечко, настроението й съвсем се скапа.
Пределно ясно й беше защо така лесно се бе напила. За пореден път събитието се оказа тържество на Пат Холмс. Той имаше способността да накара всички на масата да се превиват от смях. Помнеше имената на всички, с всеки поотделно водеше разговор. Забавляваше публиката си с най-различни весели истории. Стигна дотам, че уреди на масата да сервират силен концентрат. Преди вечерята поръча водка и ябълков шнапс. Вдигна тост за Демократическата партия и никой не посмя да откаже наздравицата. Не и пред Валъри Джоунс. Не и ако искаха да запазят работата си.
Стийли много добре знаеше защо настроението й се развали. Причината бе малката, висока метър и петдесет мишка с кафяви очи, която седеше начело на масата, точно до британския министър-председател. Шефът на Стийли и съпругата му се радваха на вниманието на именити събеседници. Стийли гордо бе вдигнала глава и забеляза, че Стоукс на няколко пъти хвърли поглед към нея. Винаги щеше да има власт над него, винаги щеше да го командва. Той я желаеше много повече от собствената си жена. Ако се кандидатираше за вицепрезидент и спечелеше изборите, тя щеше да преспи с него, но само веднъж. Щяха да го сторят по време на някоя задгранична командировка, където щеше истински да поработи върху него. Нощ, в която щеше да изсмуче всичките му сили.
После щеше да го отреже и да изчака да получи най-висшия пост. Това беше ключът към контрола върху Мартин. Първо щеше да го прилъже със салама и ако до четири и половина години станеше президент, щеше да го дари с още една незабравима нощ. Какво ли преживяване щеше да е да завържеш най-важният човек в света и да властваш над него…
За тази вечер обаче трябваше да се задоволи само с Холмс. Ще го накара да забрави малката Либи Стоукс. Но не й се ходеше в дома му. Така той щеше да я контролира прекалено отблизо. В нейния дом също беше изключено. Искаше да изчезне първа, а не да го чака да се надигне от леглото й на сутринта. Не й се четеше задължителната досадна бележка, нито би понесла букета, който със сигурност щеше да получи после. Не, ще го накара да наеме симпатична хотелска стая, а ако отново й натресе Либи Стоукс, ще го накара да си плати. В действителност тя владееше точните движения. След като свършеше с него, масажистът щеше да се мъчи цяла година, докато намести костите и ставите му.
Звънът на мобилния й телефон я извади от размислите. Стийли отвори дамската си чанта и извади телефона. Беше доста изненадана, когато видя кой я търси. За миг се поколеба дали изобщо да вдигне, но после си каза, че подобно изкушение не бива да се подминава с лека ръка. Ох, колко приятно щеше да бъде само — да каже на адвокат Тони Джаксън, че се намира в Белия дом, на официална вечеря с президента на Русия и министър-председателя на Великобритания.
Тя натисна зеления бутон за разговор и допря апарата до ухото си.
— Пеги Стийли на телефона.
Самонадеяната усмивка веднага изчезна от лицето й, когато изслуша какво възнамерява ядосаният Джаксън да й стори лично на нея и на Министерството на правосъдието като цяло.
76
Ахмед ал Адел седеше сам в килията си. Лампите бяха изгаснали преди около час. Никой не беше разговарял с него вече почти десет часа. Нищо за четене, никакво радио или телевизия, никакво общуване откакто за последно беше говорил с адвоката си след обяда. Нямаше часовник и не знаеше колко е часът. Навярно гасяха осветлението всяка вечер в десет часа.