Ханусек с ускорени крачки се върна обратно при ремаркето, включи слушалката и микрофона към мобилния си телефон. Набра номера на шефа си и секунда по-късно той й отвърна в типичния си лаконичен стил на бивш командос от „тюлените“:
— Докладвай обстановката.
— Изглежда това е ремаркето. Правим бърза проверка с гама-неутронния детектор.
Техникът-инженер приключи и каза:
— Гама-излъчване седем, неутронно разпадане три.
Ханусек повтори данните на Раймър.
— Малко по-слабо е, отколкото очаквах.
— Може да са го покрили с нещо.
Изведнъж Ханусек чу глас, който не можа да разпознае:
— Какво става, Пол?
— Деби, на линията са Мич Рап от ЦРУ и Скип Макмахън от ФБР.
— Това е ремаркето, което търсехме. Определено е горещо… но не и колкото очаквахме.
— Какво означава това? — попита Рап.
— Или са го покрили, или устройството вече не е в ремаркето.
— Деби — каза Раймър. — Пропуснете рентгеновото сканиране и пробийте дупка в ремаркето. Направете го прецизно. Знаеш каква е процедурата.
Ханусек предаде заповедта на един от подчинените си. Инженерът взе черен куфар, извади оттам безжична бормашина и хукна към ремаркето. Ханусек му посочи горната част. Бургията влезе в метала почти без усилие. Малка фиброоптична камера с миниатюрна лампичка на върха беше вкарана през дупката като змия.
Ханусек взе в дланите си компактния видеоекран, закривай го от дъжда. Напрегна зрението си, за да разчете зърнестия черно-бял образ. След секунда затвори разочаровано очи и произнесе:
— Ремаркето е празно.
85
Рап и Макмахън се бяха надвесили над микрофона на телефона в конферентната зала. Думите на Ханусек не се нуждаеха от повторение. Ясно бяха доловили разочарованието в гласа й. В момента стояха безмълвни, прекалено заети с преценки на евентуалните последици от чутото. Бомбата можеше да е навсякъде.
Накрая Макмахън се изправи. Сложи ръце на бедрата си и тъжно въздъхна.
— Ти ли ще извикаш президента или аз да го сторя?
Рап не отговори веднага. Остана неподвижен, подпрял длани на масата, сбърчил разтревожено вежди. Тези хора не можеха просто да изчезнат.
— Не са избягали пеша. Разполагали са с друго транспортно средство.
От високоговорителя на телефона се разнесе гласът на Ханусек:
— Не мисля. Синът на собственика току-що ми каза, че колата на родителите му е в гаража.
— Къде са родителите? — попита Рап.
— Никой не знае.
— Каква е колата им?
— Един от ония големи кадилаци. Чисто нов.
— Нещо не е наред. Защо просто не са духнали с колата?
— Сигурно тук ги е чакал някой друг — предположи Макмахън.
Рап поклати глава.
— Едва ли. Те са знаели, че ги търсят, освен това са бързали.
— Ами съседите? — попита Раймър. — Някой провери ли дали съседите им са си вкъщи?
— Добра идея — добави Макмахън. — Още сега ще се обадя на шерифа.
Рап се изправи. Обърна се и се вгледа в картата на стената. Нещо изпускаха, но какво? Самият той неведнъж беше бягал от службите за сигурност в други страни, но не намираше никакъв смисъл в ставащото сега. Кадилакът беше златна възможност за терористите да сменят колата и да изчезнат.
— Сигурни ли сме, че са имали само един автомобил?
Последва известно колебание.
— Не съм се сетила да питам — отвърна Ханусек. — Изчакайте малко.
По телефона се чу как Деби задава въпроса на някой около нея. Мъжки глас отвърна:
— Не, само една кола са имали.
Рап продължаваше да гледа картата. Искаше да си изгради мислена картина на релефа. Смътно си представяше разположението на къщата.
— Деби, опиши ми пейзажа около теб. Колко голям е теренът около къщите, на какво разстояние се намират съседите… всичко, което сметнеш за полезно.
— Мястото е красиво… голямо. Сигурно около четирийсет декара, ако не и повече. Съседите не се виждат. Пътят, който води насам, е уединен. Наоколо има гора и река.
Рап застина за миг, след което отново отиде до телефона. Нещо от чутото му се стори много познато.
— „Река“ ли каза?
— Да.
— Коя река?
— Не знам.
— Питай сина. — Рап се върна при картата.
— Река Йорк.
Мич я откри на картата и проследи с пръст течението й. Бързо отиде до масата и грабна листовете със записите на разпита на ал Адел. Прелисти страниците и откри пасажът, който го интересуваше. В същото време не обърна внимание нито на Макмахън, нито на Ханусек, които недоумяваха какво става.
— Деби, попитай сина дали баща му е имал лодка — помоли Мич накрая.