— Трябва да започнем затварянето на вратите.
Рап погледна часовника си и кимна. Движеха се по план.
— Макелън казва, че си голяма напаст — добави развеселено мъжът.
Рап се усмихна и поклати глава.
— Да… ами, всъщност Макелън нищо не разбира. Не знам дали изобщо има право да ме съди.
— Аз не споря. Какво има в хладилника?
Рап продължи да гледа напред. Краят на тунела не се виждаше.
— Не ти ли казаха?
— Не.
— Ето какъв е планът, лейтенанте. Когато стигнем до асансьора, ще ти кажа какво има.
— Е, каквото и да е, явно не е на добро. Ето го асансьора.
Камионът намали и рязко се закова върху бетонната настилка. Всички слязоха. Шефът на охранителната група отвори товарния асансьор и Рап помогна на останалите трима да пренесат хладилния сандък. Излязоха от кабинката и натиснаха бутона за най-долния етаж. Рап проследи с поглед товара и се качи обратно в пикапа.
Докато се връщаха, погледна часовника си. Имаха малко повече от осем минути.
— Та какво има в хладилника? — попита отново шофьорът.
Рап се засмя. Младежът щеше да разбере рано или късно.
— Бомба.
— Каква бомба?
— Ядрена.
— Майтапиш ли се?
— Не. По-добре дай повечко газ, защото ще гръмне след осем минути. И ако тези врати не удържат ударната вълна, свършено е с нас.
Младият лейтенант натисна педала на газта докрай и те се понесоха по тунела. Няма и минута след това спряха пред първата противовзривна врата, която вече бе наполовина затворена. Зарязаха камиона и се затичаха. Минаха покрай втората врата и излязоха на пътя, отново на слънчева светлина. Шефът на групата от ФОС каза на хората си какво е имало в сандъка. Новината ги шокира. На Рап му оставаше само да се смее пред лицето на подобно безумие.
Стигнаха до хеликоптерната площадка. Разполагаха с по-малко от три минути. Накачиха се на машината. Хеликоптерът се издигна и със светкавична скорост полетя на изток. Рап се обади на Раймър и му докладва, че устройството е било безопасно напъхано в бункера. Раймър го успокои, че ако са на повече от километър и половина от обекта, когато бомбата експлодира, няма да ги застраши електромагнитният импулс, иначе способен да свали винтокрилата машина. Рап нареди на пилотите да продължават напред.
Преброи оставащите секунди и се сети за жена си. Прииска му се хеликоптерът да лети по-бързо. Когато останаха десет секунди до детонацията, той извика на всички:
— Затворете очи и не ги отваряйте докато не ви кажа.
Рап продължи да брои секундите наум. Преброи до десет, но не чу нищо. След двайсет секунди отново набра номера на Раймър.
— Какво стана? Взриви ли се?
— Определено. Засякохме трус по цялата граница на щата.
— Планината удържа ли взрива?
— Не знам. Ти си по-близо от мен.
Рап накара пилота да обърне, за да хвърли един поглед. Никъде из красивия пейзаж, покрит с дървета, не се виждаха поражения. Нямаше и дим.
Мич се усмихна и добави:
— Кажи на президента, че успяхме. Всичко е наред.
— Мисля, че трябва лично да му се обадиш. Ти изнесе тежката работа на плещите си.
— Идеята беше твоя, Пол. Ти му се обади. Аз ще взема да подремна малко. — Рап затвори телефона, преди Раймър да се възпротиви. Изведнъж му се прииска да си поговори с някого.
Набра един друг номер. След шестото позвъняване съпругата му вдигна.
— Не ми казвай, че не можеш да дойдеш. — Гласът й беше изпълнен с разочарование.
— Хайде, скъпа, имай малко вяра в мен.
— Значи ще дойдеш? — възкликна тя.
— Аха, чакай ме за вечеря. — Рап реши, че след случилото се надали ще му откажат да използва служебния самолет на Управлението.
— Всичко наред ли е?
Той погледна към комуникационната кула, която продължаваше да стърчи на върха на Маунт Уедър.
— Да, скъпа, направо е страхотно.
Епилог
Птичките пееха, слънчевите лъчи проникваха през процепите на щорите. Някъде в далечината се чуваше ръмженето на моторница. Лятото беше в разгара си. Рап се размърда и потърси меката, гладка кожа на жена си. Ръката му напипа само възглавницата. Стисна я и се извърна. Сам не знаеше дали да стане или да поспи още. Къщата за гости в ранчото на тъста и тъщата беше идеална за спане. Намираше се само на десетина метра от водата и когато бризът подухнеше, водата се надигаше, започваше монотонно да гали брега и докарваше човек до приятен унес. Сърдечният пулс на майката природа.
Тази сутрин бриз нямаше. Ръмженето на моторницата постепенно затихна, замени го звука на друга плаваща лодка — лодка, която му се стори много позната. Родителите на жена му бяха страстни почитатели на водните ски. Обикновено практикуваха този спорт два пъти през деня — рано сутрин и късно вечер. Повече наблягаха на първото, вечерите бяха като допълнителен бонус.