Последва дълга пауза.
— Нали не мислиш сериозно да си подадеш оставката?
— Напротив, адски съм сериозен.
— Мич, не го взимай прекалено навътре. Сигурна съм, че ще убедя президента да не…
— Работата не е в това, Айрини. Писна ми от тая каша. От цялата бюрокрация. До гуша ми дойде да убеждавам разни политически дейци с колко сериозни заплахи се сблъскваме. Омръзна ми разни господа да смятат проблемите за незначителни вътрешни неприятности, докато на практика ние водим истинска война.
— Мич, споделям мнението ти, но ти си прекалено ценен за нас, за борбата. Нужен си ни.
— Тогава по-добре накарай президента да направи някои промени. Не желая нито похвали, нито публична благодарност… Искам някои хора да бъдат уволнени. Помниш ли когато уволнявахме хора или те сами си подаваха оставката под натиска ни? Е, не ми пука дали сами ще си тръгнат или някой ще им покаже вратата, но те трябва да се махнат.
Кенеди не отговори веднага.
— Ще се успокоиш ли, ако Валъри Джоунс напусне до един месец? — попита след дълга пауза тя.
— Добре е за начало. Ами Стийли и Стоукс?
— За Стоукс не знам, но според мен той не е голям проблем. Ако му кажем да си наляга парцалите, ще го направи.
— Добре, ами Стийли? Тя е идиотката, която убеди президента да прати онези двамата от Атланта в затвора. Те заслужаваха да бъдат натикани в дупка, дето слънце не огрява.
— Между нас да си остане, мисля, че можем да го постигнем. Достатъчно ли е?
— Повтарям… добре е за начало.
— Значи скоро ще те видя на работа?
Рап отново погледна към спокойното езеро. Лодката със скиора отзад се насочи в неговата посока. Оставаха още няколкостотин метра, но се виждаше, че фигурката на ските е жена му. При завоите тя почти лягаше във водата и вдигаше стени от вода.
— Мич… — прекъсна го Кенеди. — Нещата далеч не са свършили. Знаеш, че пак ще се опитат.
Радикалните ислямисти и фундаменталисти едва ли щяха да свият знамената скоро. Рап ги познаваше достатъчно добре. Въздъхна и затвори очи.
— Айрини, уморен съм. Писна ми да си блъскам главата с хора, които би трябвало да са на моя страна.
— Повярвай ми, напълно те разбирам. Вече говорих с президента по този въпрос. Той призна, че не се е вслушвал достатъчно в съветите ни. Цялата сериозност и мащабност на онова, което за малко не се случи, го разтърси из основи. — Кенеди прозвуча изненадващо оптимистично. — Мич, сега е моментът той да обяви война на терористите, ако реши, защото вече имаме повод.
— Но дали ще го стори? Ще ни даде ли картбланш за действие, ако се стигне дотам?
— Този път… мисля, че да.
Рап се вторачи във водата и се запита дали изобщо някога ще избяга от съдбата си, от всичко това. Едва ли. Прекалено много емоции и страст влагаше в борбата. Но не биваше да го споделя с Кенеди и президента. Тъкмо щеше да ги принуди да му дадат всичко необходимо.
— Айрини, искам картбланш. Кажи на президента, че ще очистя всеки един кучи син, който е замесен в провалените атентати. И не искам никой от Белия дом или Министерството на правосъдието да ми се бърка.
— Според мен има голяма вероятност да одобри стратегията ти.
— Добре… тогава ще се върна до края на седмицата. — Рап затвори, умът му вече бе на хиляди километри оттук, разработваше план за възмездие. В главата му се оформи списък с имената на тези, от които щеше да започне най-напред. Съвсем скоро религиозните фанатици щяха да се прегрупират и да ударят отново. Мич съзнаваше, че войната далеч не е свършила. Битката бе неизбежна, а пътят към възмездие само един — пътят напред, пътят на решителните действия и надмощието.