— Не знам! — каза Мистър О’Конър, замислено, докато изваждаше цигарите и тютюна. — Мисля, че е силен мъж! А и е умен, особено в писането! Спомняте ли си какво беше написал…
— Някои от онези дрънкачи и фениалисти са доста умни, ако това питаш! — каза Мистър Хинчи. — Искаш ли да ми знаеш мнението за всичките онези шутове? Знам си аз, че поне половината са на заплата към Двора!
— Кой ги знае! — каза старецът.
— Аз го знам този факт! — каза Мистър Хинчи. — Всичките са наемници на Двора… Не говоря за Хинс… Не! Проклети да са, той даже не знае за тази работа… Но има точно едно определено аристократче с остри очички, знаете, за кой патриот ви говоря!
Мистър О’Конър кимна.
— Да, той е дисидент, поддръжник на Майора, как пък не! Патриот по сърце! Това приятелче би продало страната си за четири пенса, без да му мигне окото и ще коленичи пред Божият кръст в знак на благодарност, че му е дал шанса да я продаде!
На вратата се почука.
— Влез! — каза Мистър Хинчи.
На вратата се появи персона, наподобяваща беден актьор или шут. Черните му дрехи бяха така изпънати по късото му тяло, че беше трудно да се разбере дали е свещеник или работник, защото яката на палтото му беше повдигната нагоре, копчетата бяха скъсани, носеше кръгла шапка от твърд черен филц. Лицето му, покрито с капки дъжд, с жълти бузи, на които личаха червените петна на скулите. Изведнъж отвори гигантската си уста, в знак на объркване, и в същото време светлосините си очи, в знак на удоволствие и изненада.
— О, отец Кион! — скочи Мистър Хинчи. — Ти ли си? Ела!
— О, не, не, не! — каза отец Кион, като че ли говори на дете.
— Няма ли да влезеш и да седнеш?
— Не, не, не! — каза отчето, със сдържан, тих, кадифен глас. — Не искам да ви преча! Търся Мистър Фанинг…
— Той е някъде из Блек Ийгъл! — каза Мистър Хинчи. — Но няма ли да дойдеш и да седнеш за малко?
— Не, не, благодаря! Имам малко работа. — каза отец Кион. — Благодаря много, наистина!
Спъна се на вратата. Мистър Хинчи взе едната свещ и тръгна с него надолу по стъпалата.
— О, ще се оправя! Обещавам!
— Но… стъпалата са толкова тъмни.
— Не, не, виждам… Благодаря, наистина!
— Добре ли си?
— Всичко е наред… благодаря!
Мистър Хинчи се върна със свещта и я остави на масата. Седна отново до огъня. Възцари се тишина.
— Кажи ми, Джон… — започна Мистър О’Конър, палейки цигара.
— Хъм…
— Какъв е той, всъщност?
— Опитай с нещо по-простичко! — каза Хинчи.
— Ами, той и Фанинг ми изглеждат много гъсти… Често ходят в Каванаг, заедно. Свещеник ли е?
— Мммм, да! Надявам се! Мисля си, че е черната овца… Нямаме много такива, благодаря Богу! но имаме няколко… Той е злочест… по някакъв начин…
— И как е стигнал дотук?
— Друга мистерия!
— Работи ли в някакъв параклис, църква, институция или…
— Не! — каза Мистър Хинчи. — Мисля, че пътува по свое желание… Бог да ми прости, но си мисля, че е изпил поне дузина тъмни бири!
— Има ли нещо за пиене, тук? — попита О’Конър.
— Ох и аз съм жаден! — каза старецът.
— Питах онова обущарче поне три пъти, дали ще ни изпрати дузина тъмни бири. Попитах го и наскоро, но той висеше на ъгъла с голям колет в ръка и се беше разговорил с Елдерман Кули.
— Защо не му напомни? — попита Мистър О’Конър.
— Не можех да им се меся в разговора, почаках докато ме види и казах: „За онзи малък проблем, за който си говорехме…“ „Всичко ще е наред, Мистър Хинчи“… мога да се закълна, че беше забравил!
— Става нещо с тия четиримата. — замислено каза Мистър О’Конър. — Видях тримата заедно, заети с нещо, вчера, на ъгъла на улица Сифолк.
— Мисля, че знам на какво си играят! — каза Мистър Хинчи. — Трябва да играеш с общинските съветници, ако искаш да станеш кмет, да им дадеш парички! Те ще те направят кмет! О, Боже! Вече сериозно взех да се замислям, дали да не стана кмет! Какво мислите? Ставам ли за тази работа?
Мистър О’Конър се засмя.
— Толкова, колкото и да имаш пари да взимаш…
— Да излизам с колата от кметството, — каза Мистър Хинчи. — със всичките си телохранители, а Джак в колата пред мен, ех…
— Направи ме секретар, Джон!
— Да! А отец Кион ще ми е собственият свещеник! Ще сме си като семейство!
— Чудесно, Мистър Хинчи! — каза старецът, — Ти имаш по-добър стил от ония! Един ден си говорих със стария Кийгън, портиера. „Е, харесваш ли новия си господар, Пат? — казах му аз. — Сега не работиш толкова, а?“ „Работа! — каза той. — Та той харесва да му вони на лой!“ И знаете ли какво ми каза? Сега, пред Бога ви казвам, не му вярвам!
— Какво?