— Слушай какво, — каза Мистър Хинчи. — всичко, от което се нуждае тази страна е капитал. Визитата на Краля означава прилив на пари, пари в тази страна! А гражданите на Дъблин ще ги управляват, ще ги използват! Виж онези фабрики на кея, идиот такъв! Представи си какво ще стане с тази страна, ако само поразвием индустрията, мелниците, корабостроителниците, фабриките! Капитал, ето, от какво се нуждаем!
— Но, Джон! — каза Мистър О’Конър. — Защо да посрещаме Краля на Англия? Не може ли Парнел сам…
— Парнел е мъртъв! — каза Хинчи. — Сега това е начинът, който виждам. Сега това момче ще седне на трона, а старата му майка ще го пази, докато посивее. Той е човек на света, което означава, че ще ни е от полза. Добро момче е, ако ме питате, и няма нищо задно наум. Честичко си казва „Старецът никога не ходеше да види онези диви ирландци. Но заклевам се, аз ще отида и ще ги видя на какво приличат.“ А нима ще го прогоним, след като идва с мир? Е? Не е ли така, Крафтън?
Крафтън кимна.
— Но въпреки всичко, сега, животът на Крал Едуард, знаете, не е… — мрънкаше Мистър Лионс.
— Миналото си е минало! — Каза Хинчи. — Персонално го харесвам и му симпатизирам. Той е скитник, като теб и мен. Обича си грога, може да обича и сеното, стар спортсмен. По дяволите, не можем ли ние ирландците да играем честно?
— Дотук всичко е страхотно! — каза Лионс. — Но я се замисли за случая с Парнел.
— В името на Бог, къде е връзката?
— Имам предвид, — започна Лионс. — че ние си имаме своите собствени идеали. Защо сега да приветстваме мъж като него? Мислиш ли, че след всичко, което се случи, Парнел може да ни води? И защо тогава, да се оставяме в ръцете на Едуард XVII?
— Сега е годишнината на Парнел! — каза Мистър О’Конър. — Не ни трябва чужда лоша кръв във вените. Днес всички го уважаваме, дори и консерваторите! — добави, обръщайки се към Крафтън.
Пук! Тапата изскочи и от бутилката на Крафтън, той скочи, отиде до огъня, после се върна на мястото си с бутилката и каза:
— Ние го уважаваме, защото беше истински джентълмен.
— Прав си, Крафтън. — каза Хинчи. — Той единствен се оправяше с гнездото змии… „Долу, кучета, долу, проклети да сте!“ Ей така се оправяше с тях! Хайде, Джо, влизай! — обърна се към Мистър Хинс, който се бе появил на вратата.
Мистър Хинс влезе бавно.
— Отвори още една бутилка, Джак! — викна Хинчи. — а, да! Бях забравил, че няма тирбушон. Дай ми, дай ми една и ще я сложа на огъня!
Старецът му подаде и той я сложи на скарата.
— Сядай, Джо! Таман си говорехме за Шефа! — каза О’Конър.
— Ай, ай! — обади се Мистър Хинчи.
Мистър Хинс седна до Лионс, но не продума.
— Той е един от тях! — каза Хинчи, — От тези, които са го изоставили. О, ще ти кажа Джо! Не! Застани пред Господ, като мъж!
— О, Джо! — каза изведнъж Мистър О’Конър. — Дай ни, онова което написа! Спомняш ли си? В теб ли е?
— О, да! — каза Хинчи. — Дай ни го! Чувал ли си това, Крафтън? Чуй това, прекрасно нещо…
— Хайде! Давай, Джо! — каза О’Конър.
Изглежда Мистър Хинс не се сети веднага, за това за което говореха. Но след малко каза:
— О, онова е… То е старо… вече…
— Остави това, човече! — каза О’Конър.
— Тихо, тихо! Давай! — каза Хинчи.
Мистър Хинс се поколеба. После в тишината свали шапката си, остави я на масата и стана. Явно репетираше наум. След доста дълга пауза, започна:
Прочисти си гърлото, покашля се веднъж-дваж и започна да рецитира.