— Ваня — прозвуча гласът на Осмаков, — какво ти става?
— Всичко е наред — завъртя глава Иван. — Спомнях си.
— Е, какво? Помниш ли?
— Отчасти.
— Най-главното е — каза Алтинина, — че вие, Иван Илич, все пак успяхте да отскочите изпод бомбата. Тя падна до вас. А…
— А по бъбреците те фрасна балонът с литиев деутерид — прекъсна я Осмаков, — сгъстеният въздух го издуха, когато корпусът се строши. Добре поне че балонът не се разби — там са триста атмосфери налягане.
Иван седеше мълчалив, слушайки ту Осмаков, ту голямата черна муха, която през равни интервали от време се блъскаше в стъклото. „Сигурно гостите я разтревожиха — мислеше си той, — преди седеше тихо… Какво ли искат те?“
Скоро с Осмаков се случи обичайното рефлекторно превключване, което предизвикваше у него простият акт на седене до масата в течение на известно време: очите му омекнаха, гласът стана още по-човечен, а думите почнаха да се застъпват една друга — колкото по-дълго седеше, толкова по-забележимо.
— Ти, Ваня — говореше той, движейки по мушамата на малки кръгове невидима чаша — ти си истински герой на трудовия подвиг. Не исках да ти казвам, но ще ти кажа: за теб „Уран-Баторска Правда“ ще печата статия, дори вече идва кореспондентът, показа ни заглавието. Накратко, там всичко е написано както си беше, само че заводът ни е наречен Уран-Баторска консервна фабрика, а вместо бомба върху теб пада петлитров буркан с домати, но затова пък ти после успяваш да допълзиш до конвейера и да го изключиш. Е, и фамилията ти е друга, ясно… Ние се посъветвахме коя ще бъде най- красива — а твойта е някак мъртва, реакционна, каква ли.. Майска му работа. И името ти не е ярко. Измислихме — Константин Победоносцев. Предложи го Вася, от „Червен полуразпад“… Умен е той, майовете го взели…
Иван си спомни — така се наричаше заводската многотиражка, която му се бе случвало да види няколко пъти. Тя беше трудна за четене, понеже всичко там се наричаше не както е наистина: линията за сглобяване на водородни бомби, където работеше Иван, се споменаваше като „цех за плюшени играчки със средна мекота“, тъй че оставаше само да се гадае какво е това, например, „цех за синтетични елхи“, или „отдел за електрически кукли“; но когато „Червен полуразпад“ пишеше за усвояването на новата кукла „Марина“ със седем сменяеми роклички, с която се възнамерявало да бъдат обзаведени детските кътове на туристическите параходи, Иван си представяше черно- жълтата чужбина от корицата на „Чакал“ и злорадо мислеше: „Какво, вимпелюги майски, осрахте ли се в своите небостъргачи, а?“ Наистина, вече половин година „Червен полуразпад“ се разпространяваше по списък — както беше обяснено в редакционната статия, „във връзка със значението, което се придава на производството на меки играчки“ — и Иван дори не съобрази веднага, че става дума за заводската многотиражка.
— Изобщо, откачена жена — тихо говореше Осмаков, гледайки към нещо невидимо на метър от лицето си, — трудяга… Аз и викам: за какъв май разтуряш оградата, твойта мама…
— Това, Иван Илич — прекъсна го Алтинина, — е изобщо първият случай, когато за нашия завод ще пише градският вестник. А и от телевизията може би ще дойдат. Ние вече намерихме място, където могат да снимат. И совкомът не е против.
— Кой? — не разбра Иван.
— Совкомът — отчетливо повтори Алтинина. — Другарят Копчонов сега е зает — предава сградата на децата. Но лично ни се обади.
— Много шум се вдига, Галина Николаевна.
— Нали трябва с нещо децата да възпитаваме. А сега от тях — само пожари и взривове. Вчера на „Сандел“ отново взривили кофа за боклук. По пясъчниците се мотаят…
Изведнъж Осмаков издаде бълбукащ звук и се събори с глава на масата. Започна суета — Иван отиде до кухнята за парцал, Алтинина се разтича около Осмаков, привеждайки го в чувство и обяснявайки му как е попаднал тук и къде се намира. Когато Иван донесе парцал, Осмаков вече изглеждаше съвсем трезвен и мрачно позволяваше на Алтинина да изтрие ревера на сакото му с носна кърпа. Гостите веднага се приготвиха да тръгват — станаха, Алтинина взе от масата миришещия на сельодка пакет (Иван кой знае защо бе решил, че той е предназначен за него) и почна да го преопакова — загъваше го в нов вестник, понеже хартията вече беше пропита от кафява саламура и заплашваше още малко и да се скъса. Осмаков с фалшив интерес се вторачи в стенния календар с изображение на нисичка гола жена до заснежен „Запорожец“. Накрая сельодката беше опакована и гостите се сбогуваха — Иван ги изпрати до входната врата с парцала в ръце и със същия парцал се върна в стаята, хвърли го на пода и седна на диванчето.