Известната странна вялост на състоянието си той обясняваше с това, че заради ударените бъбреци не беше пил вече цели две седмици: една седмица в болницата, а втората — вкъщи. Но сериозно го смущаваше това, че никак не му се удаваше да си спомни живота си преди нещастния случай. Макар че той повече или по-малко помнеше фактическата му страна, спомените не бяха истински живи. Например той помнеше как те с Валерка пиеха след смяната „Алабашлъ“ и Валерка на едно уригване произнесе „слава на труда“ в същия момент, когато Иван поднасяше бутилката към устните си, — в резултат се наложи да изплюе пълна уста портвайн направо на фаянсовия под, толкова беше смешно. А сега Иван си спомняше самия себе си как се смее, помнеше кратката борба с мускулите на собственото си гърло за дъхтящата на марсиански нефт глътка, помнеше хилещата се муцуна на Валерка, но никак не можеше да си спомни самото усещане на радост и дори не помнеше как е могъл с такова удоволствие да пие в смърдящия на пикня ъгъл зад ръждивия щит на пети реактор.
Същото се отнасяше и за стаята. Ето например този календар със запорожеца — Иван въобще не можеше да си представи състоянието, в което би могло да се появи желание да окачи този гланциран лист на стената. А той висеше. Точно така неясен беше произходът на голямото количество празни бутилки от зелено стъкло, стоящи на пода пред шкафа — тоест ясно, самият Иван и Валерка ги бяха изпили, и освен това не всички бяха останали тук — много бяха излетели през прозореца. Необяснимо бе друго — защо целият този портвайн е бил изпит, при това в компанията на Валерка. С една дума, Иван помнеше всички неотдавнашни събития, но не помнеше самия себе си сред тези събития, и вместо хармонична личност на комунист или поне спасяваща се християнска душа вътре в него се усещаше нещо странно — сякаш празна рамка от прозорец хлопаше от есенния вятър.
— Марат — убеждаваше някого зад стената женски глас, — ако пикаеш през прозореца, няма да те приемат за санделче. Слушай майка си…
II
От сутринта целият град узнаваше какво дават в алкохолните магазини. Безполезни биха били опитите да се разбере как — за това не съобщаваха по радиото или телевизията, но все пак по някакъв странен начин то ставаше известно, и дори малчуганите, обмисляйки плановете си за вечерта, спокойно можеха да мислят нещо такова: „Аха… днес в алкохолния дават портвайн по два и деветдесет… тате ще си дойде след осем. А водката вече свършва. Значи — преди единайсет…“ Но те не си задаваха въпроса откъде са разбрали това — също както не си задаваха въпроса откъде знаят, че днес времето е слънчево или обратно, вали проливен дъжд. Алкохолните магазини в града бяха, разбира се, не един и два, но в тях продаваха винаги едно и също: дори бирата се свършваше едновременно и в мазето на улица Гръбначномозъчна, и в бакалията на Сухоточна улица, на противоположния край на Уран-Батор, тъй че жителите на всички райони мислеха обобщено: „алкохолния“, за която и конкретна точка да ставаше дума.
Ето и Иван, като съобрази, че днес в алкохолния дават коняк по тринайсет и петдесет, а от задната врата — и българско сухо вино по рубла и седемдесет плюс половин рубла отгоре, реши, че Валерка, неговият съсед и авер, навярно ще вземе вино, а после ще се задържи да поприказва с товарачите, — и приближавайки се към магазина, се натъкна право на него. Валерка също не се учуди, като видя Иван — сякаш знаеше, че той ще се появи в осветения правоъгълник между редовете от тъмносини кашони, на фона на закачената на отсрещната ограда гирлянда от парцалени карамфили.
— Давай — каза Валерка, прехвърли подрънкващата чанта в другата ръка, хвана Иван за лакътя и го помъкна надолу по Гръбначномозъчна, кимайки на приятелите си и заобикаляйки вонящите локви повръщано.
Стигнаха до обичайното си място — дворче с люлки и пясъчник. Седнаха: Валерка, както винаги, на люлката, а Иван — на дъсчения край на пясъчника. От пясъка стърчаха няколко полузасипани бутилки, тясно парче от вестник, потрепващо от вятъра, и няколко сухи клончета. Този пясъчник се ценеше много високо от бабичките, които събираха бутилки — той даваше великолепни реколти, почти такива, каквито даваха къщичките от детската площадка в Мундинделовия парк, и бабичките често се биеха за контрол над нея, млатейки се направо на улица Гръбначномозъчна, хриптейки астматично и душейки се една друга с празните мрежи; поради някаква странна тактичност те винаги се сражаваха мълчешком, и единственото звуково оформление на побоищата им — често групови — беше задъханото пъхтене и редкият звън на медали.