Фредерик Форсайт
Денят на Чакала
ПЪРВА ЧАСТ
АНАТОМИЯ НА ЕДИН ЗАГОВОР
1.
В Париж е студено през март в шест и четиридесет сутринта, а изглежда дори по-студено, когато очакваш смъртта си, изправен пред наказателния взвод. В посочения час на единадесети март 1963 година в централния двор на Фор д’Иври един подполковник от Френските военновъздушни сили стоеше пред забит в помръзналия чакъл кол, със завързани отзад ръце, и гледаше с бавно чезнещо неверие строения на двадесет метра от него войнишки взвод.
Някой хързулна крак по чакъла — леко разреждане на напрежението, докато завързваха очите на подполковник Жан-Мари Бастиан, и превръзката му засенчи за последен път светлината. Мънкането на свещеника бе безпомощен контрапункт на прищракването на двадесет карабинни затвора, когато войниците заредиха и насочиха оръжието си.
Отвъд стената едно берлие1 шумно протестира, когато няколко по-малки коли му прерязаха пътя към центъра на града. Звукът заглъхна, като прикри командата „За прицел!“, подадена от командващия наказателния взвод. Трясъкът на карабинните изстрели не смути ни най-малко пробуждането на града, ако не се брои пърхането на гълъбите, издигнали се към небето за няколко секунди. След малко дори единичният пукот на пистолетния изстрел, даден от командира на взвода в сърцето на осъдения след залпа на войниците, потъна в надигащия се отвъд стената уличен шум.
Смъртта на офицера, ръководител на група атентатори от Тайната армия, поставила си задачата да убие президента на Франция, бе замислена като един край — край на по-нататъшните покушения върху живота на президента. По ирония на съдбата обаче тя отбеляза ново начало и за да разберем защо, най-напред ще трябва да обясним по каква причина един надупчен труп увисна на въжетата, които го привързваха към кола в двора на военния затвор край Париж в тази мартенска утрин…
Слънцето се бе спуснало най-сетне зад стената на двореца и дълги сенки, носещи дългоочакваното облекчение, се закъдриха през двора. В този най-горещ ден на годината дори в седем часа вечерта температурата бе все още двадесет и три градуса. Из целия примрял от жегата град парижани тъпчеха сприхави съпруги и вряскащи дечурлига в коли и влакове, за да отидат през уикенда сред природата. Беше двадесет и втори август 1962 година — денят, когато неколцина мъже решиха, че президентът, генерал Шарл дьо Гол, трябва да умре.
Докато населението на града се готвеше да се спаси от жегата в относителната прохлада на реки и плажове, правителственото заседание зад натруфената фасада на Елисейския дворец продължаваше. Шестнадесет черни лимузини ситроен дизел, наредени плътно една зад друга, заемаха в кръг три-четвърти от вътрешния двор, застлан с жълтеникавокафяв чакъл, изстиващ сега в дългоочакваната сянка.
Шофьорите, сврени в най-плътната сянка край западната стена, си разменяха закачливи баналности, както правят обикновено хора, прекарващи работните си дни главно в очакване да изпълнят прищевките на своите господари.
Необичайната продължителност на правителствените разисквания се посрещаше с безцелен ропот, докато малко преди седем и половина иззад стъклените врати над шестте дворцови стъпала се появи, обкичен с ланец и медали, церемониалмайстор и махна към охраната. Недопушени шофьорски цигари паднаха върху чакъла и бяха стъпкани. Охраната и гвардейците застинаха в своите кутийки край портала, а тежките железни решетки се разтвориха.
Шофьорите бяха вече зад воланите на своите лимузини, когато първата група министри се показа иззад стъклата. Церемониалмайсторът отвори вратите и членовете на кабинета се стекоха надолу по стъпалата, като си разменяха последни благопожелания за спокоен уикенд. Лимузините се приближаваха в йерархичен ред, церемониалмайсторът отваряше с поклон задната врата, министрите се качваха, бавно минаваха с колите покрай отдаващите почести гвардейци и продължаваха по улица Фобур Сент Оноре.
За десет минути всички се източиха. Двата дълги черни ситроена, останали в двора, бавно приближиха стълбището. Първият, с флага на президента на Френската република, се управляваше от Франсис Мару, шофьор от полицейската тренировъчна школа при главната квартира на Националната жандармерия в Сатори. Мълчалив по природа, той се бе държал настрана от закачките на събраните в двора министерски шофьори. Железните нерви и способността му да кара бързо и безопасно го задържаха неизменно на поста личен шофьор на Дьо Гол. Освен Мару в колата нямаше никой друг. Вторият ситроен също се шофираше от жандарм от Сатори.