— Je peux passer?170 — попита плахо.
— Дай да видим документите, дядка.
Старият ветеран затършува из ризата си, която плачеше за пране. Измъкна две карти. Валреми ги взе и ги прегледа. Андре Мартен, френски гражданин, петдесет и три годишен, роден в Колмар, Елзас, жител на Париж.
Другият документ бе на същия човек. В горния му край личеше надписът: „Mutile de Guerre“171
Да, добре са те наредили, братче, помисли си.
Разгледа снимките на двете карти. Бяха на един и същ човек, но правени по различно време. Вдигна очи.
— Свали баретата.
Старецът я свали и замачка в ръка. Валреми сравни лицето пред себе си с това от снимките. Човекът отпред имаше болнав вид. Беше се порязал при бръсненето и върху раничките, където още личаха петънца кръв, бяха залепени парченца тоалетна хартия. Сивкаво на цвят, лицето бе лъснало от пот. Над челото във всички посоки стърчаха сиви кичурчета коса, разбъркани при свалянето на баретата. Валреми върна картите.
— Защо искаш да идеш натам?
— Там живея — отвърна старецът. — Пенсионер съм. Имам таванска стая.
Валреми отново взе документите. В личната карта бе отбелязан адресът: улица Рен 154, Париж, 6-и район. Върху близката врата стоеше номер 132. Бая далече. 154 трябва да е по-надолу. Няма забрана да се пусне един старец да си иде у тях.
— Добре, минавай. И умната! Големият Шарл ще пристигне след час-два.
Старецът се усмихна, прибра картите и почти щеше да се катурне от единствения си крак и патерицата, та Валреми посегна да го задържи.
— Знам. Един стар приятел ще си получи медала. Моя ми го връчиха преди две години… — той потупа Медала на Освобождението върху гърдите си — обаче от Министъра на въоръжените сили.
Валреми погледна медала. Значи това е Медалът на Освобождението. Прекалено мъничък, за да ти откъснат крака за него. Спомни си за властта, в която бе облечен, и кимна рязко. Старецът закуцука по-нататък. Валреми се извърна и попречи на друг, който правеше опит да мине през заграждението.
— Хайде, хайде, стига вече. Стой си там.
Последното, което видя от стария войник, бе крайчецът на шинела, изчезващ в един вход на края на улицата, до площада.
Мадам Берт вдигна сепнато очи, когато над нея се надвеси сянката. Беше мъчителен ден, с всичките тия полицаи, дето се пъхаха във всяка стая, и тя не знаеше какво щяха да кажат наемателите, ако си бяха у дома. За щастие освен трима всички бяха заминали през август на почивка.
Едва когато полицаите си отидоха, можа най-после да седне на обичайното си място във входа и спокойно да поплете. Церемонията, която трябваше да се състои на стотина метра отвъд площада, в двора на гарата, ни най-малко не я интересуваше.
— Excusez-moi, Madame172… Мислех си… може би чаша вода. Много е горещо… чакам церемонията…
Видя един старец в шинел, какъвто някога носеше отдавна починалият й съпруг, окичен на гърдите под левия ревер с медали. Увиснал бе върху патерица, а под шинела се подаваше само един крак. Лицето бе измъчено и потно. Мадам Берт събра плетивото и го пъхна в джоба на престилката.
— Oh, mon pauv’ Monsieur.173 Толкова ПЪТ да биете… и в тая жега. До церемонията има още два часа. Подранили сте… Елате, елате…
Тя забърза към стъклената врата на жилището си в дъното на входа, за да налее чаша вода. Ветеранът закуца подире й.
През шума от течащата вода тя не можа да чуе как се затвори вратата към входа. Почти не усети как по долната й челюст се плъзнаха пръстите на лявата ръка на мъжа, а ударът на събраните кокалчета току зад ухото отдясно на главата дойде съвсем неочакван. Образът на течащия кран и на пълнещата се с вода чаша избухна в хиляди черни и червени частици и отпуснатото й тяло се свлече на пода.
Чакала разкопча шинела, посегна към кръста и развърза колана с примката, която държеше десния му глезен вързан, свит към бедрото. Когато изпъна крака и отпусна схванатото коляно, лицето му се изкриви от болка. Преди да стъпи, остави няколко минути кръвта да се раздвижи в прасеца и глезена.
След пет минути ръцете и краката на мадам Берт бяха завързани с намерените под мивката канапи, а през устата й бе залепено голямо парче скоч. Пренесе я в килера и затвори вратата.
Претърси жилището и в чекмеджето на масата откри ключовете от апартаментите. Закопча отново палтото, вдигна патерицата, същата, с която бе куцал из летището на Брюксел и Милано преди дванадесет дни, и надникна навън. Входът бе пуст. Излезе от жилището, заключи след себе си и се затича по стълбите.