В 19,45 зад стъклените врати се показа друга група и отново мъжете върху чакъла застинаха под команда „мирно“. Облечен в обичайния си двуреден антрацитеносив костюм и тъмна вратовръзка, зад стъклото се показа Шарл дьо Гол. С едновремешна благовъзпитаност той най-напред пропусна мадам Ивон дьо Гол, а после я подхвана за лакътя, за да я придружи по стълбите до чакащия ситроен. Там двамата се разделиха — съпругата на президента седна отзад в първата кола. Генералът заобиколи отдясно и се настани до нея.
Зет им, полковник Ален дьо Боасию, по онова време началник на щаба на бронетанковите и кавалерийските части на Френската армия, провери дали двете задни врати са добре затворени и зае мястото до Мару.
Двама от групата чиновници, придружили президентската двойка по стълбите, седнаха във втората кола. Анри Джудер, огромен алжирски кабил2 и дежурен телохранител за този ден, седна до шофьора, разхлаби едрокалибрения револвер под лявата си мишница и тежко се отпусна назад. От този миг нататък очите му щяха да шарят безспир не само по колата отпред, но и по тротоарите и кръстовищата, край които профучаваха. След като даде последни наставления на един от оставащата в двореца дежурна охрана, вторият мъж се настани сам на задната седалка. Това бе комисар Жан Дюкре, началник на президентската охрана. Двама жандарми с бели шлемове запалиха паркираните край западната стена мотоциклети, бавно излязоха от сянката и се запътиха към портала. Спряха там на три метра един от друг и се извърнаха назад. Мару потегли, зави към изхода и пое след моторизирания ескорт. Втората кола го следваше. Часът беше 19,50.
Железните решетки се разтвориха отново и малкият кортеж се изниза край изпънатите гвардейци на Фобур Сент Оноре. В дъното на улицата колите завиха по Авеню дьо Марини. Един младеж с бяла предпазна каска, възседнал мотопед под кестените, изчака кортежът да отмине след което се отблъсна от бордюра и го последва. Движението бе нормално за августовски уикенд и не бе съобщено предварително за придвижването на президента. Единствено воят на мотоциклетните сирени предупреждаваше регулировчиците за приближаването на колоната и те бяха принудени неистово да ръкомахат и свирят, за да накарат трафика овреме да спре. Колоната набра скорост по засенченото авеню, излетя на огрения от слънце площад Клемансо и пое право към моста Александър Трети. Залепен за официалния кортеж, младежът го следваше без усилие. След моста мотоциклетистите поведоха Мару по Авеню Генерал Галиени, а оттам по широкия Булевард на Инвалидите. В този миг младежът с мотопеда получи отговор на интересуващия го въпрос. На пресечката с улица Варен той намали скоростта и свърна към едно ъглово кафене. Влезе, измъкна от джоба си малък метален жетон, прекоси помещението към разположения в дъното телефон и набра парижки номер.
В друго кафене, разположено в предградието Мюдон, чакаше подполковник Жан-Мари Бастиан-Тири. Тридесет и пет годишен, женен, с три деца, той работеше в Министерството на военновъздушните сили. Зад общоприетата фасада на своя професионален и личен живот подполковникът питаеше дълбока ненавист към Шарл дьо Гол, който според него бе предал Франция и мъжете, издигнали го отново на власт през 58-а година, като отстъпи Алжир на алжирските националисти.
Той не бе изгубил нищо в Алжир, така че не бе ръководен от лични мотиви. В собствените си очи Бастиан-Тири бе патриот — убеден, че служи на обичаната си родина, като убива онзи, който според него я бе предал. Много хиляди споделяха по онова време тези възгледи, но сравнително малцина бяха фанатизирани членове на ОАС, заклели се да ликвидират Дьо Гол и да свалят неговото правителство. Бастиан-Тири бе един от тях.
Отпиваше от бирата си, когато телефонът иззвъня. Барманът бутна апарата към него, след което отиде да настрои телевизора. Бастиан-Тири слуша няколко секунди, промърмори в слушалката „много добре, благодаря ви“ и затвори телефона. Бирата му бе вече платена. Излезе на тротоара, измъкна изпод мишницата си навит на руло вестник и внимателно го разгърна два пъти. Млада жена пусна дантелената завеса на прозореца на апартамента си, разположен на първия етаж през улицата, и се извърна към десетината мъже в стаята. „Маршрут номер две“ — каза тя. Петима младежи, новаци в занаята на убийствата, престанаха да кършат ръце и скочиха на крака.
Останалите седем бяха по-възрастни и не толкова притеснени. Старши сред затворниците и втори в йерархията след Бастиан-Тири бе лейтенант Ален Бугрене дьо ла Токне, представител на крайната десница, издънка на поземлената аристокрация. Тридесет и пет годишен, женен, с две деца.