Най-опасен от всички в стаята бе Жорж Ватен. Тридесет и девет годишен, широкоплещест фанатик от ОАС, с квадратна челюст, някогашен агроном в Алжир, който за две години се бе очертал като един от най-опасните атентатори на Тайната организация. Заради стара рана в крака бе известен с прякора Куция.
Щом момичето съобщи новината, дванадесетте мъже се изсипаха по задната стълба на страничната улица, където бяха паркирани шест коли — до една откраднати или наети. Часът бе 19,55. Бастиан-Тири лично бе прекарал цели дни в подготвяне на мястото, предвидено за атентата: измервал бе огневи ъгли, пресмятал бе скорости и разстояния между превозни средства, както и огневата мощ, необходима за спирането им. Избраното от него място бе една права отсечка от Авеню дьо ла Либерасион, водеща към главното кръстовище на Пти Кламар3. Съгласно плана първата група, съставена от снайперисти, трябваше да открие огън по президентската кола на около 180 метра преди кръстовището. Снайперистите трябваше да се прикрият зад паркирана край пътя камионетка и да започнат да стрелят под много малък ъгъл спрямо приближаващите коли, което би им осигурило максимални огневи възможности.
Според изчисленията на Бастиан-Тири до момента, в който водещата кола щеше да се изравни с камионетката, тя би трябвало да е пронизала от около сто и петдесет куршума. След спирането на президентската кола втората група на ОАС трябваше да нахлуе от една странична улица, за да обстреля от упор колата на охраната. Двете групи трябваше да довършат кортежа на президента за още няколко секунди, след което да изтичат до паркираните в друга пряка три автомобила и да се изтеглят.
Самият Бастиан-Тири, тринадесети в групата, щеше да е съгледвач. В 20,05 часа групите бяха заели позиция. На около деветдесет метра от набелязаното място, по посока на Париж, край автобусна спирка стоеше с вестник в ръка Бастиан-Тири. Махването с вестника щеше да е знак за Серж Берние, ръководител на първата група, който трябваше да стои до камионетката. Той щеше да предаде заповедта по-нататък на стрелците, проснати в тревата до него. Бугрене дьо ла Токне и седналият редом с автомат в ръце Ватен Куция трябваше да препречат с кола пътя на охраната.
Докато край пътя в Пти Кламар вече щракаха предпазителите, кортежът на генерал Дьо Гол се освободи от натовареното движение в центъра на Париж и стигна по-безлюдните улици на предградията. Тук скоростта нарасна почти на сто километра в час.
Когато пътят се поразчисти, Франсис Мару хвърли поглед към часовника си и усетил сприхавото нетърпение на стария генерал зад себе си, увеличи още скоростта. Двамата моторизирани конвои изостанаха и образуваха ариергарда на колоната. Дьо Гол не обичаше показността и използваше всяка възможност да се освободи от нея. В този ред колоната продължи по Авеню дьо ла Дивизион Льоклер в Пти Кламар. Беше 20,17 вечерта.
На около километър и половина по-нататък Бастиан-Тири вече понасяше последиците от своята голяма грешка. Той щеше да научи за нея едва месеци по-късно от полицаите в килията на смъртниците. При подготовката на атентата бе направил справка с календара и бе открил, че на 22 август слънцето залязва в 20,35 ч., наглед достатъчно късно дори ако Дьо Гол просрочи нормалното си разписание, което бе и сторил. Календарът обаче бе за 1961 година. На 22 август 1962 нощта се спусна в 20,10. Тези двадесет и пет минути щяха да променят историята на Франция. В 20,18 Бастиан-Тири съзря колоната, понесла се към него по Авеню дьо ла Либерасион с над сто и десет километра в час. Той размаха като обезумял вестника си.
На стотина метра от него, от другата страна на пътя, Берние се взираше сърдито през сумрака към смътната фигура до автобусната спирка. „Махна ли подполковникът с вестника?“ — попита сам себе си. Едва изрекъл думите, видя акулоподобната муцуна на президентската кола да профучава покрай спирката. „Огън!“ — изкрещя Берние към мъжете в краката си. Те започнаха да стрелят, когато колоната се изравни с тях — под ъгъл от деветдесет градуса, по цел, движеща се със сто и десет километра в час.
Дванадесетте попадения в колата бяха чиста заслуга на умението на снайперистите. Повечето куршуми улучиха ситроена отзад. Две от гумите бяха разкъсани и макар да бяха самозалепващи се, внезапният пад в налягането дестабилизира носещата се с голяма скорост кола и предницата й поднесе. Именно в този миг Франсис Мару спаси живота на президента.
Докато главният снайперист, бившият легионер Варга, разкъсваше гумите, останалите изпразниха пълнителите си по отдалечаващото се задно стъкло. Няколко куршума пробиха каросерията, а един натроши стъклото, след като мина на сантиметри от носа на президента. Полковник Дьо Боасию се обърна и изрева към тъста и тъща си: „Долу!“ Мадам Дьо Гол наведе глава в скута на съпруга си. Генералът промълви хладно. „Какво, пак ли?“ — и се извърна да погледне назад.