— За да се постигне това, ще трябва да се намери мъж приблизително на възрастта на собственика на откраднатите документи, който да прилича на вас поне що се отнася до формата на главата и чертите на лицето, след което да се скъси косата му до исканата от вас дължина. След това снимката трябва да се постави върху документите. Оттук нататък ваша ще е задачата да се дегизирате по такъв начин, че да приличате на въпросния мъж, а не обратното. Следите ли мисълта ми?
— Да — отвърна Чакала.
— За всичко това е нужно време. Колко още ще останете в Брюксел?
— Малко. Скоро трябва да замина, но ще се върна на първи август. Тогава мога да остана три дни. На четвъртия трябва пак да се върна в Лондон.
Белгиецът помисли още малко, вперил поглед във фотографията върху паспорта пред себе си. Накрая го затвори и го върна на Англичанина, като записа на извадено от джоба листче „Александър Джеймс Куентин Дуган“. Сетне прибра в джоба и листчето, и шофьорската книжка.
— Добре. Може да стане. Но трябва да имам добра ваша портретна снимка, както сте сега. Профил и анфас. За това трябва време. И пари. Ще се наложат допълнителни разходи… може би ще трябва да проведа съвместно операция във Франция с един колега, специалист джебчия, за да се сдобием с образец от втория документ. Разбира се, първо ще поразпитам из Брюксел, но може да се наложи да прибегнем до втория вариант…
— Колко? — прекъсна го Англичанина.
— Двадесет хиляди белгийски франка.
Чакала се замисли за миг.
— Около сто и петдесет лири стерлинги. Добре. Ще ви платя сто лири аванс, останалите накрая.
Белгиецът се надигна.
— Ами тогава да направим снимките. Аз имам собствено студио.
Взеха такси до сутеренния апартамент, отдалечен почти на два километра. Вътре имаше порутено и мърляво фотографско ателие, което според закачалката на вратата табела трябваше да е търговско предприятие, специализирано в експресно изготвяне на паспортни снимки. Витрината бе закичена с неизбежните атрибути, които обикновеният минувач би приел за върхови постижения от артистичното минало на собственика — два грозни ретуширани портрета на глуповато ухилени моми, сватбена снимка, достатъчно отблъскваща, за да нанесе удар под кръста на самата идея за брака, и две бебета. Белгиецът слезе по стъпалата към входа, отключи и покани госта си вътре.
Фотосеансът отне два часа, при което белгиецът демонстрира умение с камерата, което авторът на произведенията на витрината в никакъв случай не можеше да притежава. Отключи голям сандък в ъгъла, където имаше колекция скъпи фотоапарати, светкавици, куп принадлежности за дегизиране, включително бои, перуки, огромно разнообразие от очила и кутия с театрални гримове.
Към средата на фотосеанса на белгиеца му хрумна вариант, който правеше излишно търсенето на модел за снимките. След като изучи внимателно резултата от половинчасовите си усилия да гримира Чакала, той внезапно бръкна в сандъка и измъкна една перука.
— Какво ще кажете за това?
Перуката бе в стоманеносив цвят и с прическа en brosse36.
— Смятате ли, че собствената ви коса, подстригана и боядисана по този начин, ще изглежда така?
Чакала пое перуката и я огледа.
— Да опитаме и да видим как ще изглежда на снимка.
И работата стана. Половин час след като направи шест снимки на клиента, белгиецът излезе от тъмната стаичка с няколко копия в ръка. Пръсна ги върху масата. Оттам гледаше умореното лице на възрастен мъж. Кожата бе пепелявосива, а под очите личаха сенки на болка или изтощение. Мъжът нямаше нито брада, нито мустаци, но сивата коса създаваше впечатлението, че кара поне петдесетте.
— Мисля, че става — промълви най-подир белгиецът.
— Проблемът е там — отвърна Чакала, — че трябваше половин час да ме обработвате с гримове, за да се постигне този резултат. А и перуката. Самичък не бих могъл да постигна този ефект. А и светлината тук е изкуствена, докато аз ще трябва да показвам тия документи на открито.
— Нищо подобно — парира удара фалшификаторът. — Важното е не вие да сте пълно копие на снимката, а тя да прилича до голяма степен на вас. Такъв е механизмът, по който работи съзнанието на човек, който проверява документи. Той най-напред поглежда лицето, истинското лице, и едва след това иска документа. После съзира снимката. Но вече е запечатал в съзнанието си образа на човека отсреща. И това се отразява върху преценката. Той търси белези на сходство, а не обратното.
После има и друго — тази снимка е двадесет и пет на двадесет сантиметра, а в личната карта ще бъде три на четири. Трето, твърде точната прилика трябва да се избягва. Щом като картата е издадена преди години, няма начин човекът да не се е променил. На тази снимка сте с разкопчана раирана риза. Ако сте без тази конкретна риза или изобщо не сте с подобна риза, а с вратовръзка, шалче или пък пуловер с поло яка ефектът ще е коренно различен.