Като затвори очи, усети вътре в себе си него, твърд и жарък, пулсиращ от мощ, чу тихо мълвените в ушите нежности, тихия стон на последната команда „Viens, viens…“50, която нито един път не остана неизпълнена.
Отвори очи и се загледа в тавана, притиснала затопленото стъкло на портрета към гърдите си. „Франсоа — едва чуто промълви тя, — помогни ми, моля те, помогни ми довечера.“
В последния ден от месеца Чакала имаше много работа. Сутринта прекара на битпазара, минавайки от сергия на сергия с евтина чанта в ръка. Купи си мърлява барета, чифт добре износени обувки, не особено чисти панталони и след много търсене дълга връхна дреха, която някога е била шинел. Би предпочел нещо от по-тънка материя, но шинелите рядко са предназначени за разгара на лятото, а и във Френската армия ги шият от дебел мъхест плат. Беше обаче достатъчно дълго, дори на него му висеше доста под коленете, а това беше най-важното.
Докато напускаше пазара, погледът му попадна на една сергия, отрупана с медали, повечето патинирани от времето. Купи си цяла колекция заедно с една брошура относно френските военни отличия, съдържаща избелели фотоси на орденските лентички и пояснителни бележки за читателя кое отличие за участие в коя кампания или за какъв вид героизъм се дава.
След като обядва леко в „Куини“ на улица Роаял, той зави към хотела си, плати сметката и си стегна багажа. Новите му придобивки легнаха на дъното в един от двата скъпи куфара. С помощта на брошурата състави от колекцията си набор награди, като започна с Военен медал за храброст пред лицето на врага, към който прибави Медал на Освобождението и още пет отличия за участие в конкретни акции на Силите на Свободна Франция по време на войната. Награди се с отличията за участие при Бир Хаким, Либия, Тунис, Деня на десанта, както и за доблестна служба във Втора бронетанкова дивизия на генерал Филип Льоклер.
Останалите медали и брошурата пусна в две различни кошчета за боклук, закрепени към улични стълбове по булевард Малезерб. Дежурният администратор го осведоми, че в пет и петнадесет от Северната гара тръгва за Брюксел отличният експрес „Северна звезда“. Качи се на него, вечеря добре и пристигна в Брюксел в последните часове на юли.
6.
Писмото за Виктор Ковалски се получи в Рим на следващата сутрин. Капралът гигант прекосяваше фоайето на хотела, след като бе прибрал пощата за деня, когато едно пиколо извика подире му:
— Signor, per favore…51
Ковалски се извърна, начумерен както винаги. Не познаваше италианчето, но в това нямаше нищо необичайно — никога не им обръщаше внимание, докато прекосяваше светкавично фоайето към асансьора. Тъмноокият младеж се приближи до него с някакво писмо в ръка.
— Er una lettera, signor. Per un Signor Kowalski… No cognosco questo signor… E forse un francese…52
Ковалски не разбра и дума от италианския брътвеж, но усетът му подсказа нещо, а и долови името си, макар неправилно произнесено. Дръпна плика от ръката на младежа и се загледа в драскулките. Беше регистриран под друго име, а тъй като почти нищо не четеше, не бе видял преди пет дни френския вестник, който съобщи сензационната новина за тримата висши ръководители на ОАС, сврени на най-горния етаж на хотела.
За него бе важно никой да не знае къде се намира. Но все пак писмото възбуди любопитството му. Не му пишеха често и както става с повечето простовати хора, получаването на писмо бе събитие за него. Италианецът, който никак не му се хареса, сега гледаше нагоре към него с очи на кокер-шпаньол, сякаш той, Ковалски, бе съкровищницата на човешкото познание, способен да разреши дилемата — никой от персонала не бе и чувал за гост с такова име и не знаеха какво да правят с писмото.
Ковалски погледна надолу.
— Bon. Je vais demandere53 — заяви високо той. Италианецът дори не мигна. — Demander, demander — повтори Ковалски, като посочи към тавана. Италианецът проумя.
52
Има едно писмо, господине. За някой си господин Ковалски… Не познавам този господин… Но явно е французин… (ит.) — Б.пр.