— Ah, si, demandare. Prego, Signor. Tante grazie.54
Ковалски се отдалечи, като остави събеседника си да изразява с жестове благодарността си. Качи се с асансьора на осмия етаж, където се видя изправен пред дежурния в коридора със зареден пистолет в ръка. Двамата се погледнаха за миг. После другият спусна предпазителя и прибра оръжието в джоба си. В асансьора видя само Ковалски — никого другиго. Всичко бе напълно обичайно — случваше се всеки път, когато светлинното табло над вратата на асансьора показваше, че кабината е отминала седмия етаж.
Освен дежурния в коридора друг един наблюдаваше изхода към противоположната стълба, а трети охраняваше стълбището. И двата последни обекта бяха минирани, макар управата на хотела да бе в неведение по въпроса, а системата се изключваше само чрез натискане на бутона при бюрото на дежурния в коридора — така се прекъсваше веригата към детонаторите.
Четвъртият от дневната смяна дежуреше на покрива над етажа на началниците. Други трима от нощната смяна спяха в момента в стаите си на същия коридор, но в случай на нападение щяха да се събудят и да са за няколко секунди готови за действие. Вратите на асансьорните шахти на горния етаж бяха заварени отвън, но въпреки това, ако светлинният сигнал на осмия етаж покажеше, че кабината е тръгнала нагоре, това би било сигнал за обща тревога. Само един път се бе случило подобно нещо, и то по невнимание — един от пиколите, понесъл поднос с питиета, бе натиснал, без да иска, копчето на деветия етаж. На бърза ръка го отучиха от подобни постъпки.
Дежурният съобщи горе по телефона за пристигането на пощата, след което кимна на Ковалски да се качи. Бившият капрал бе вече пъхнал адресираното до него писмо във вътрешния си джоб, докато пощата за шефовете се намираше в заключено към лявата му китка стоманено куфарче. И двете ключалки — на плоското куфарче и на веригата за китката — бяха снабдени с пружини, а ключове за тях имаше единствено Роден. След няколко минути подполковникът от ОАС ги отключи, а Ковалски се прибра в стаята си да поспи, преди да смени в късния следобед дежурния при бюрото.
Горе в стаята си на осмия етаж той най-после прочете писмото, като започна от подписа. Изненада се, че е от Ковач, когото не бе виждал от цяла година и който надали знаеше да пише, тъй както самият Ковалски имаше затруднения в четенето. С много пот обаче писмото бе дешифрирано. То не бе дълго.
Ковач започваше с това, че в деня, когато седнал да пише писмото, видял във вестника съобщение. Прочел му го някакъв приятел и така разбрал, че Роден, Монклер и Касон се крият в римския хотел. Предположил, че и старият му приятел Ковалски е с тях и сега му пишел със слабата надежда писмото да стигне до него.
Следваха няколко абзаца, от които ставаше ясно, че нещата във Франция загрубяват напоследък, ченгетата ти искат документи на всеки ъгъл, а същевременно продължават да пристигат нареждания за нови обири на бижутерийни магазини. Той лично бил участвал в четири акции и това не било шега работа, особено като се има предвид, че човек трябва да предава плячката. Печелел повече в добрите стари времена в Будапеща, макар това да продължило едва две седмици.
В последната част се разправяше как преди няколко седмици Ковач срещнал Мишел, който му казал, че разговарял с Жожо, от когото научил, че малката Силви е болна. Болестта й започвала с „левке“, ставало дума за нещо сбъркано в кръвта й, но Ковач се надявал скоро всичко да се оправи, та Виктор да не се тревожел.
Виктор обаче се разтревожи. Мисълта, че малката Силви е болна, го разтърси. Малко неща бяха успели да проникнат до сърцето на Виктор Ковалски през прекараните в насилие тридесет и шест години. Беше дванадесетгодишен, когато немците нахлуха в Полша, и с една година по-голям, когато отведоха родителите му в закрита камионетка. Достатъчно възрастен, за да разбира какво върши сестра му в големия хотел зад катедралата, зает от германците и посещаван от толкова много техни офицери. Това така разстрои родителите му, че те имаха неблагоразумието да се оплачат във военната комендатура. Достатъчно възрастен да отиде при партизаните, той бе убил първия си немец на петнадесет години. Беше на седемнадесет, когато дойдоха руснаците, но родителите му бяха изпитвали към тях само омраза и страх, разказвали му бяха ужасяващи неща за това, което били сторили на поляците, така че той избяга от партизаните, разстреляни по-късно по заповед на комисаря, и като преследвано животно пое на запад към Чехословакия. По-късно изнемощелият от глад кльощав и върлинест юноша, който знаеше само полски, попадна в австрийски лагер за бежанци. Взеха го просто за поредната отломка на следвоенна Европа. Американската храна възвърна силите му. Една пролетна нощ на 1946 година избяга от лагера и заедно с още един поляк, когото бе срещнал там и който говореше френски, отпътува на автостоп в южна посока, към Италия, а след това към Франция. Една нощ в Марсилия ограби някакъв магазин, уби собственика, който му пречеше, и отново побягна. Другарят му го остави, след като му обясни, че има само едно място на света, където Ковалски може да отиде — Чуждестранния легион. Записа се на другата сутрин и преди да е започнало както трябва полицейското разследване в съсипаната от войната Марсилия, той вече бе в Сиди бел Абес. Средиземноморска Марсилия бе все още важна база за внос на американски храни и извършваните в тази връзка убийства не бяха нещо необичайно. След като в течение на няколко дни не бе заподозряно никое конкретно лице, следствието бе прекратено. Докато научи това обаче, Ковалски бе вече легионер.