Беше деветнадесетгодишен и старите пушки го наричаха „petit bonhomme“55. После им показа как може да убива и започнаха да му викат Ковалски.
Шестте години в Индокитай ликвидираха евентуалните останки от човещина у него, а след това капралът гигант бе изпратен в Алжир. Междувременно обаче го командироваха край Марсилия, в шестмесечен лагер за преподготовка. Там срещна Жюли — дребничка, но проклета чистачка в пристанищен бар, която имаше неприятности със своя сутеньор. Само с един удар Ковалски го отпрати на шест метра от себе си. Човекът остана в безсъзнание цели десет часа. Години след това произнасяше зле думите — така лошо му бе разбита долната челюст.
Жюли хареса огромния легионер, който стана за няколко месеца нейн „покровител“ и я изпращаше след работа до паянтовата й мансарда на Vieux Port56. В отношенията им, главно от нейна страна, имаше много сладострастие, но не и любов, особено след като научи, че е бременна. Каза, че детето е негово, и той повярва може би защото му се искаше да е така. Каза му още, че не иска това дете и че познава някаква старица, която щяла да й помогне да се отърве от него. Ковалски я напляска и й каза, че ако го стори, ще я убие. След три месеца трябваше да замине за Алжир. Междувременно се бе запознал с друг поляк, бивш легионер — Йозеф Гжибовски, известен с прозвището „Жожо Поляка“. Той бе инвалид от Индокитайската кампания и живееше с една жизнерадостна вдовица, която буташе количка със сандвичи напред-назад по пероните на Централната гара. След сватбата си през 1953 година заработиха заедно, като Жожо куцукаше след жена си, прибираше парите и връщаше рестото, а тя раздаваше сандвичите. През вечерите, когато не бе на работа, Жожо навестяваше баровете, пълни с легионери от околните казарми, за да си припомня миналите времена. Повечето бяха младоци, вербувани след неговото време в Туран, Индокитай, но една вечер се натъкна на Ковалски.
Той се обърна за съвет именно към Жожо. Жожо го подкрепи. И двамата някога бяха католици.
— Иска да махне бебето — оплака се Виктор.
— Salope57 — обяви Жожо.
— Крава — съгласи се Ковалски. Пиха още, загледани унило в огледалото зад бара.
— Не е честно към малкия — продължи Виктор.
— Не е — додаде Жожо.
— Никога не съм имал дете — заключи Виктор след кратък размисъл.
— Нито пък аз, макар да съм женен и така нататък — отвърна Жожо.
Някъде в малките часове, много пияни, те съгласуваха своя план и пиха за успеха му, със сериозността на усмъртените от алкохол. На сутринта Жожо си спомни за поетото обещание, но не можа да измисли по какъв начин да съобщи новината на мадам. Това му отне три дни. Намекна предпазливо един-два пъти, докато накрая изплю камъчето, както двамата си бяха в леглото. За негово учудване мадам бе възхитена. И така, работата стана.
Когато му дойде времето, Виктор замина за Алжир, отново при майор Роден, който сега командваше батальон в една нова война. В Марсилия Жожо и жена му държаха под око бременната Жюли посредством смесица от заплахи и увещания. Когато Виктор напусна Марсилия, тя бе вече в четвъртия месец — твърде късно за аборт, както каза Жожо на започналия отскоро да се навърта застрашително наоколо сутеньор със счупена челюст. Последният не гореше от желание да се забърква с легионери, дори да са стари куцокраки ветерани, така че само напсува мръснишки някогашния си приходоизточник и тръгна да си търси препитанието при друга.
В края на 1955 година Жюли даде живот на синеоко и златокосо момиченце. С нейно съгласие документите по осиновяването бяха надлежно попълнени от Жожо и съпругата му. Всичко мина добре. Жюли се върна към стария си начин на живот, а съпрузите се сдобиха с дъщеря, която нарекоха Силви. Съобщиха на Виктор с писмо и изтегнат във войнишкото си легло, той изпита странно задоволство. Обаче никому не каза. Не си спомняше нещо да не му е било отнето в живота, щом станеше достояние и на други.