7.
Докато Чакала пазаруваше в Брюксел, Виктор Ковалски се бореше в Централната поща на Рим със сложнотиите на международната телефонна информация.
Тъй като не говореше италиански, той потърси съдействието на чиновниците от гишетата и най-накрая един от тях призна, че говори малко френски. Ковалски му обясни с усилия, че желае да се обади на един човек в Марсилия, Франция, но не му знае номера.
Да, знаел името и адреса. Името бе Гжибовски. Италианецът се обърка и накара Ковалски да напише името. Ковалски го стори, но италианецът не повярва, че подобно име може да съществува, и го съобщи в международната централа като Грибовски, убеден, че Ковалски погрешно е написал „ж“ вместо „и“. В марсилския телефонен указател няма име Йозеф Грибовски, уведоми телефонистът своя колега в Рим. Чиновникът се извърна към Ковалски и му каза, че няма такъв човек.
По една чиста случайност, понеже бе съвестен служител, готов да услужи на чужденеца, чиновникът все пак каза името по букви, колкото да докаже, че правилно го е схванал.
— Il n’existe pas, Monsieur. Voyons… ge, er, e…60
— Non, ge, er, zed61 — прекъсна го Ковалски.
Чиновникът изглеждаше озадачен:
— Excusez-moi, Monsieur. Ge, er, zed??? Ge, er, zed, ygrec, be?62
— Oui — настоя Ковалски, — GRZYBOWSKI.
Италианецът сви рамене и отново се свърза с централата.
— Дайте ми международна информация, ако обичате.
След десет минути Ковалски разполагаше с номера на Жожо, а след още половин час получи връзка. От другия край на линията гласът на бившия легионер идваше със смущения и той сякаш с неохота потвърди лошите новини от писмото на Ковач. Да, той се радва, че Ковалски се е обадил. Сам той се мъчел от три месеца да го открие.
За нещастие, да, вярно било за болестта на малката Силви. Тя постоянно губела сили и тегло и когато най-подир диагнозата била поставена, вече трябвало да я сложат на легло. Била в съседната стая на апартамента, от който говорел Жожо. Не, не е старият апартамент. Взели си по-голям и по-хубав. Какво? Адреса? Жожо бавно го продиктува, докато Ковалски бавно го записваше, с език между свитите устни.
— Колко време й дават? — ревна той в слушалката.
Жожо проумя казаното едва на четвъртия път. Последва дълга пауза.
— Ало, ало! — извика Ковалски, като не чу отговор на въпроса си. Най-сетне гласът на Жожо долетя отново.
— Една седмица, може би две или три — каза той.
Ковалски погледна слушалката в ръката си с невярващи очи. Без да каже дума, той я окачи на куката и се измъкна невиждащ от кабината. След като плати за разговора, прибра пощата, заключи плътно около китката си веригата на стоманеното куфарче и се върна в хотела. За първи път от толкова години мислите му се гонеха хаотично, а нямаше към кого да се обърне за нареждания как да разреши всичко със сила.
В своя апартамент в Марсилия, същия, в който винаги си бе живял, и Жожо остави слушалката, след като разбра, че Ковалски е прекъснал. Извърна се към двамата мъже от Оперативното управление, които си бяха по местата, всеки стиснал в ръка своя „Колт“ 45. Единият насочен към Жожо, а другият към неговата жена, седнала с пепелявосиво лице на ръба на канапето.
— Копелета мръсни! — промълви Жожо с омраза. — Говна.
— Ще дойде ли? — попита единият.
— Не каза. Просто прекъсна — отвърна полякът.
Черните безизразни очи на корсиканеца бяха приковани в него.
— Трябва да дойде. Такава е заповедта.
— Ами вие ме чухте. Казах, каквото искахте. Трябва да беше поразен. Просто затвори. Какво можех да направя?
— По-добре ще е да дойде. Заради теб, Жожо — повтори корсиканецът.
— Ще дойде — промълви примирено Жожо. — Ако може, ще дойде. Заради момиченцето.
— Добре. В такъв случай ти си свърши работата.
— Тогава измитайте се оттука — извика Жожо. — Оставете ни на мира.
Корсиканецът се изправи, все още с оръжието в ръка. Другият остана да седи, загледан в жената.
— Тръгваме — каза корсиканецът, — но вие двамата идвате с нас. Не можем да ви оставим да дрънкате насам-натам или пък да звъните в Рим.
— Къде ще ни водите?
— На малка почивка. Хубав, приятен хотел в планината. Много слънце и чист въздух. Ще ти подейства добре, Жожо.
— За колко време? — попита унило полякът.
— За колкото трябва.
Полякът погледна през прозореца към плетеницата от улички и редици рибарски сергии, сгушени зад сякаш слязлата от пощенска картичка арка на Старото пристанище.
— Сега е разгарът на туристическия сезон. По това време влаковете са претъпкани. През август печелим повече, отколкото за цялата зима. Това направо ще ни разори и няколко години няма да можем да се съвземем.