Обядва хубаво и скъпо в „Син“, за да ознаменува края на фазата „планиране и подготовка“ във Франция и Белгия, после се върна в „Амиго“ да си плати сметката. Тръгна си, както пристигна: в изящно скроен кариран костюм, извити тъмни очила и два куфара „Вюитон“67, следващи го в ръцете на портиера към очакващото такси. Бе обеднял с хиляда и шестстотин лири, но пушката лежеше на безопасно място в един неугледен куфар в багажния гардероб на гарата, а три изкусно фалшифицирани карти бяха скътани в един от вътрешните джобове на костюма му.
Самолетът излетя от Брюксел за Лондон малко след четири часа и макар на лондонското летище да прегледаха единия му куфар отгоре-отгоре, не намериха нищо и към седем часа той вече бе под душа в собственото си жилище, преди да излезе за вечеря в Уест Енд68.
8.
За нещастие на Ковалски в сряда сутринта нямаше телефонни разговори за провеждане от пощата. Ако бе имало, той щеше да изпусне самолета си. Кореспонденцията очакваше г-н Поатие на мястото си. Той получи петте плика, заключи ги в стоманения контейнер на края на веригата и забързано се отправи към хотела. Към девет и половина подполковник Роден го освободи и той можеше да отиде да спи и стаята си. Следващата му смяна като постови беше от седем часа същата вечер на покрива.
Ковалски се забави в стаята само колкото да вземе своя „Колт“ 45 (Роден никога не би му позволил да го носи на улицата) и да го пъхне в кобура под мишницата. Ако носеше сако по мярка, издутината от оръжието и кобура щеше да личи от сто метра, но неговите костюми бяха скроени толкова зле, колкото можеше да го стори само най-бездарният шивач, и въпреки гигантските му размери те му висяха като торби. Взе ролката лейкопласт и баретата, купени предния ден, и ги натъпка в сакото, пъхна в джоба си и свитък лири и франкове, спестяванията му за изтеклите шест месеца, и затвори вратата зад гърба си.
Дежурният пазач при бюрото на площадката вдигна поглед към него.
— Сега пък искат да се обаждам по телефона — каза Ковалски, като посочи с палец нагоре към деветия етаж. Пазачът не каза нищо, само го гледаше, докато пристигна асансьорът и той влезе вътре. След няколко секунди бе на улицата, където нахлузи големите тъмни очила.
В кафенето отсреща един човек, с брой „Оджи“ в ръце, наклони списанието и внимателно загледа Ковалски през непроницаемите тъмни очила, докато полякът се оглеждаше за такси. Като не можа да намери, закрачи към ъгъла Мъжът със списанието излезе от терасата пред кафенето и отиде до бордюра. Един малък фиат се отдели от редицата коли, паркирани по-долу на същата улица, и спря до него. Той се качи и фиатът запълзя след Ковалски със скоростта на пешеходец.
На ъгъла Ковалски спря минаващо такси и му махна.
— Фиумичино — каза на шофьора.
На летището човекът от SDECE го проследи незабелязано, докато Ковалски се представи на гишето на АЛИТАЛИЯ, плати билета си в брой, увери момчето, че не носи нито куфар, нито ръчен багаж, и бе уведомен, че пътниците за полета до Марсилия в 11,15 ще бъдат извикани след един час и пет минути.
За да убие времето, бившият легионер се помъкна към закусвалнята, купи си кафе и го занесе до големите прозорци, през които можеше да наблюдава как кацат и излитат самолетите. Обичаше летищата, макар да не разбираше как действат. През по-голямата част от живота му шумът от самолетни двигатели бе означавал за него немски месершмити, руски щурмовки или американски летящи крепости. По-късно означаваше въздушна подкрепа от страна на Б–26 или скайрейдър във Виетнам и мистер или фуга над хълмовете на Алжир. На гражданските летища обаче обичаше да наблюдава как самолетите се носят във въздуха като големи сребърни птици малко преди да се приземят, как висят като на конци с приглушени двигатели, преди да допрат земята. Макар и затворен човек, той обичаше да следи неспирната шетня на летището. Може би, мислеше си Ковалски, ако животът му бе протекъл другояче, той щеше да работи на летище. Станал бе обаче онова, което бе, и връщане назад вече нямаше.
Мислите му се насочиха към Силви и надвисналите вежди се начумериха съсредоточено. Не беше справедливо, каза си той сериозно, не беше справедливо тя да умре, а всички ония копелдаци, дето си седят в Париж, да живеят. Подполковник Роден му бе разказал за тях и за това как са предали Франция, и армията, и как са унищожили Легиона, и как са изоставили хората във Виетнам и Алжир в ръцете на терористите. Подполковник Роден никога не грешеше.
Обявиха неговия полет и той излезе през стъклената врата върху парещата белота на бетона, за да измине стоте метра до машината. Двама агенти на полковник Ролан го наблюдаваха от терасата, докато изкачваше стълбичката. Вече си бе сложил черната барета и залепил парченце лейкопласт на бузата. Единият агент се извърна към другия и отегчено вдигна вежда. Докато турбовитловият самолет излиташе за Марсилия, двамата се дръпнаха от парапета. Прекосиха централната зала и спряха пред телефонна будка. Единият набра някакъв номер в Рим. Представи се на човека от другия край на линията с малко име и бавно изрече: