2.
Марк Роден изключи транзисторното радио и стана от масата почти без да докосне подноса със закуската. Отиде до прозореца, запали поредната цигара от нескончаемата тютюнева верига и се загледа навън към снежната покривка, която закъсняващата пролет още не бе започнала да топи.
— Мръсни копелета. — Думите бяха произнесени тихо и с безкрайно озлобление, последвани от нова, почти беззвучна поредица от епитети, изразяващи чувствата му към френския президент, неговото правителство и Оперативното управление.
Роден се различаваше от своя предшественик, кажи-речи, във всяко отношение. Висок и сух, с издълбано от дълбоко спотаена омраза мъртвешко лице, той обикновено прикриваше чувствата си с нехарактерна за латинския темперамент студенина. За него не бе имало Ecole Polytechnique, която да открие пътя към кариерата. Той, обущарският син, бе избягал в Англия с рибарска лодка в последните безоблачни дни на своето юношество, когато немците покориха Франция, за да се запише редник под флага на Лотарингския кръст.5
Повишенията до сержантски и после фелдфебелски чин бяха извоювани с много труд, в кървави сражения под командването на Кьониг в Северна Африка, а по-късно в гъсталаците на Нормандия в армията на Льоклер. Изпълнението на една бойна задача в битката за Париж му донесе офицерските еполети, които никога не би получил заради своя произход или образование, а следвоенна Франция му предостави избора между връщане към цивилния живот и оставане в армията.
Ала връщане като какъв? Той не владееше друг занаят освен обущарския, на който го бе обучил бащата, а работническата класа на родната си страна завари под влиянието на комунистите, овладели редовете и на комунистическата, и на голистката съпротива. Затова Роден остана в армията, за да изпита по-сетне огорчението на редовия офицер, пред чийто поглед едно ново поколение образовани момчета, випускници на военните училища, получаваха същите еполети, за които той бе проливал кръвта си, чрез придобити в аудиториите теоретически познания. И като гледаше как го изпреварват по звания и привилегии, огорчението стана негов постоянен спътник.
Оставаше една-единствена възможност: да се запише в някой от колониалните полкове, сред истински воини, които се сражаваха, докато редовната армия маршируваше по тренировъчните плацове. Успя да издействува прехвърлянето си в колониалните десантни части.
За една година стана ротен командир в Индокитай и живя сред мъже, които говореха и мислеха като него. За един млад обущар повишенията все така се извоюваха в битки и нови битки. В края на индокитайската кампания Роден бе вече майор и след една тъжна година на недоволство във Франция го прехвърлиха в Алжир.
Френското изтегляне от Индокитай и прекараната в родината година превърнаха дремещата горчивина във всепоглъщаща ненавист към политици и комунисти, които той приемаше като едно. Само военен би могъл да изтръгне Франция от обятията на предатели и блюдолизци, овладели обществения живот. Единствено в редовете на армията тези две пасмини не съществуваха.
Като повечето бойни офицери, видели подчинените си да загиват и предавали на земята чудовищно обезобразените тела на ималите нещастието да попаднат живи в плен, Роден почиташе военните като солта на земята — мъже, жертващи кръвта и живота си, за да може буржоазията да тъне в удобства. Когато проумя след осем години сражения в горите на Индокитай, че повечето цивилни в родината му не дават пукнат грош за военните, когато прочете обвиненията заради чисти дреболии, отправяни от леви интелектуалци, като например изтръгването на ценна информация от пленници чрез изтезания, у Марк Роден се породи вътрешна реакция, която, съчетана с недоволството от личните несполуки, прерасна във фанатизъм.
Той си остана убеден, че ако гражданските власти на Индокитай и правителството и народът във Франция бяха дали нужната подкрепа, армията щеше да победи частите на Виетнам. Разделението на Индокитай бе непростимо предателство спрямо хилядите доблестни младежи, загинали там — явно за нищо. За Роден нямаше да има, не можеше да има повече предателства. Алжир щеше да го докаже. През пролетта на 1956 година той напусна бреговете на Марсилия на върха на щастието, убеден, че далечните алжирски планини ще станат свидетели на осъществяването на главната цел в живота му — възвеличаването на Френската армия в очите на света.
Двете години на ожесточени и безкомпромисни битки не успяха да разколебаят убежденията му. Наистина бунтовниците се оказаха не съвсем лесна плячка, както смяташе в началото. Колкото и феллахи да унищожаваше с хората си, колкото и села да изравняваше със земята, колкото и терористи от FLN6 да умираха от изтезания, бунтът се разгаряше, докато най-подир обхвана цялата страна и погълна градовете й.
6
Фронт за национално освобождение — националното съпротивително движение в Алжир. — Б.пр.