— Господарю, чувствате ли се достатъчно силен, за да тръгнем отново на път?
— Донеси ми сабята — отговори той.
И тъй, те потеглиха отново, но сега напредваха по-трудно, защото пътеката се изкачваше нагоре по склона. Макар и отпочинали добре, конете им не бяха спокойни и прелитащите край пътеката сойки ги стряскаха. Безпокойството им се предаде и на краля, обля го студена пот, а допирът на коравата бродерия на ризата върху гърдите му причиняваше болка. Пряко волята си той заговори на всичко онова, което терзаеше мисълта му, за неща, които един крал не би трябвало да разкрива и пред най-верния си пълководец.
— Страхувам се, че върху мен тегне злокобно проклятие — през зъби промълви той. — Докато младата ми съпруга гаснеше от треска в Битоля, аз слушах как вият вълците и ми се струваше, че те изричат името ми — сега знам, че е било така. Аз съм белязан, обречен съм на гибел.
— В такъв случай съм обречен и аз, и всички, които ви обичат — каза Йован. — Кралят — това е кралството и ако османлиите, дето се гнусят от свине, ви убият, ще настъпи краят на цяла Сърбия.
Тогава той съжали, че е изрекъл гласно мислите си, тъй като не подобаваше на сана на Йован да му отвръща по този начин, ала словата продължаваха да се отронват от устните му:
— Тъй както гиздавите ни дрехи не могат да скрият голотата ни от Бога, така и дърветата, които красят кралството ми, не могат да скрият Неговото проклятие над мен. Нали знаеш какво се разказва в легендите за преселението на многохилядните племена на южните, славяни — как сме били прогонени от варварите от земите на дедите ни, там нейде на изток, и сме пристигнали тук. И макар че вече столетия наред сънародниците ни обработват тази земя и ги полагат за последен сън в нея много поколения тя все още не е нашата родина. И аз се боя, боя се, Йоване, да не би тази земя да попадне под властта на тъмноликите османлии и на надменните им паши.
— Братовчедите ви ще се вдигнат на бран срещу тях и с общи усилия ще ги сразим тъй, че те никога вече не ще дръзнат да преминат Вардара — непоколебимо каза Йован.
Но в сянката на дърветата лицето му бе придобило неестествен зеленикав оттенък; докато изричаше тези думи, той рязко дръпна юздата на коня и обезпокоен впери поглед право пред себе си.
На пътеката, по която трябваше да се изкачат на билото, бе кацнала сврака, налапала гущер. Разперените й криле припляскваха в прахоляка и конете, погнусени от гледката, рязко вдигнаха глави, опъвайки поводите. Йован шумно си пое дъх, чак гърдите му изсвириха, леко се изхлузи от седлото и запристъпва напред с гола сабя в ръка. Черната птица тупна безжизнена в краката му, а гущерът продължаваше да стърчи от гърлото й. Той замахна, ала кралят му извика и го спря.
— Никога не съм чувал сврака да умре от задавяне, нито пък че яде гущери — каза той. — По-добре да не се докосваме до тях. Ще ги заобиколим.
Пришпориха конете по обраслия с дървета склон, прехвърлиха с усилие билото на планината и продължиха да яздят по-бавно чак докато се спуснаха отново в равнината. Там бяха нацъфтели безброй макове, милиони и милиони макове червенееха с цвят на засъхнала кръв в далечината и аленееха като прясна кръв под краката им. Този цвят бе обсебил въображението на краля, докато се мъчеше да разгадае поличбата с гущера и свраката.
С натежала ръка той посочи пътя им през равнината.
— Ето я планината Якупица, по билото й още се белее снегът. Щом намерим брод и прекосим река Тополка, ще спрем на стан в подножието на планината. Утре вечер ще седим в готварницата на Свети Андрей и нашият разказ ще срещне съчувствие. Преди това обаче ще се отбия в един малък манастир, викат му „Свети Пантелеймон“ — чувал съм, че там живее някакъв мъдрец, пророк, който ще може да ми каже какво е надвиснало над мен и над кралството ми.
Яздеха бавно към реката в следобедната жега, когато се натъкнаха на един пастир, седнал край стадо овце, повечето бяха черни, но тук-там се виждаха бели, имаше и шилета. Младежът поздрави краля, без да прекалява с почтителността.
— Скромният ми дом е ей там — каза той, когато Йован грубо го заприказва, и посочи една колиба, кацнала на скалист връх в далечината. — А там горе са вашите врагове, озъбените османлии! — И той посочи към чукарите, над които кръжеше сокол. Кралят и пълководецът погледнаха натам и забелязаха издигащия се към небето дим.
— Господарю, невъзможно е да са стигнали дотук за толкова кратко време. Младежът явно лъже — прошепна Йован.