След като изслуша Милош, кралят се изправи на крака, макар че трепереше от слабост.
— Отче, ти разкри пред мен две картини на бъдещето и както сам каза, те се различават така, както се различава пъстървата в реките от птицата в небесата. А сега отговори на моя въпрос и ми кажи кое от двете предсказания е истинското и как бих могъл да спомогна да се постигне хубавото бъдеще, за което ми разказа най-напред?
Свещеникът се обърна и го погледна в очите.
— Не е в моя власт да ви кажа кое бъдеще ще се осъществи. Никой не може да ви каже. Всичко, което мога да направя, е да ви дам някакво предзнаменование с надеждата, че ще задържите в ръцете си властта върху времето. Гадателите предсказват, а владетелите управляват.
— И какво е това предзнаменование?
— Помислете сам в кой момент пътеката на времето се разклонява в двете посоки на бъдещето, което разкрих пред вас.
Той простена и рече:
— Даа, добре знам къде се разклонява. Ние не можем да вдигнем достатъчно хора, които да се изправят едновременно срещу онези адски изчадия, османлиите. Ние сме, както казваш, хора склонни към съзерцание и потопът трябва да залее прага на нашия дом, за да се решим да приберем килимчето пред вратата.
— Значи въпросът далеч не е в това, че не сме войнствен народ, а че сме… прекалено съзерцателни по природа.
— В такъв случай двамата с Йован трябва да вдигнем на оръжие целия народ. Аз ще го направя, отче. Тъкмо затова и бързах с всички сили към Свети Андрей.
— Да, но се отби тук. Това не е ли губене на време?
— Отче, аз дойдох тук целия облян в кърви след сражението при река Бабуна, като бързах през цялото време.
— През цялото ли?
Кралят докосна с немощна ръка челото си и се втренчи в голата стена. Припомни си как дълги часове си бе почивал в манастира, а после бе заспал под дърветата, бе се угощавал с рибата, черешите и ракията, а накрая се бе отбил тук и жестоко се укори за неизкоренимата мудност на своя нрав, тъй характерна и за целия му народ. Ала все пак имаше и люде по-войнствени от него и именно те, помисли си той, ще трябва да изнесат на плещите си бремето на предстоящата война.
— Йован, моят храбър пълководец Йован — каза той, — е навън, в този миг стои на стража. Той със сабя в ръка ще поведе сръбската войска, щом аз поради моята нерешителност не мога да го сторя.
Милош го изгледа с бялото си око и рече:
— Тогава ето какво е вашето предзнаменование. Елате до прозореца, кралю.
Кралят се надвеси през прозореца и видя пътеката край потока. Йован бе полегнал, опрял гръб на скалата, и стискаше в зъби разцъфнала роза. Очевидно съвсем бе забравил за турците; рисуваше си сърца в прахоляка, а сабята му бе захвърлена под един храст.
— Да, ние сме люде съзерцателни по природа и се страхувам, че именно затова в бъдещето ни няма да има място за съзерцание — каза Милош и подхвана краля, за да не припадне.
Когато дойде на себе си, крал Вукасан се освободи от ръката, която го държеше. Отваряйки с мъка очи, видя, че до леглото му е коленичил Йован. Той лежеше, поемайки си дъх едва-едва, притиснат от някаква ужасна тежест в гърдите, и се опитваше да разбере дали душата му е още в тялото. Видя дървения параван до леглото си, погледна и застиналото езеро през прозореца и се опита да промълви няколко думи с подутите си устни:
— Днес трябваше да сме в Свети Андрей.
— Господарю, не се тревожете, що е време, все е пред нас.
„А това, драги ми небързащ Йоване, е истина, единствената истина“, помисли си кралят, безсилен да го изрече на глас, „но сега се решава съдбата на идните столетия, затова требваше да ме оставиш да умра тук и да сънувам смъртта, а ти да побързаш да занесеш на роднините ми вестта, че трябва да се обединят и да се вдигнат на оръжие…“ Но той само впери очи в доверчивото и спокойно лице на своя пълководец и не пророни нито една дума за своите страхове.
После погледът му се размъти и след миг се спря върху дърворезбования параван. Сред нацъфтелите цветя и разлистените клонки той видя птица, която се опитваше да погълне гущер, волска кола, която следваше пътечката, очертана от лозов ластар, а сред напъпилите цветове се мяркаха малки черковни кубета, имаше и пастири, и тлъсти овце, а дори и дървена река. После главата му клюмна и пред очите му се ширна водната пустош на езерото с поклащащите се на вятъра тръстики и отразеното в езерната повърхност небе, докато накрая в изтерзаното му съзнание проникна мисълта, че небесното царство отвъд прозореца го очаква. Той затвори очи и отлетя там.