Неведнъж баща ми разсъждаваше, че това нещо е доста странно, и се заричаше в най-скоро време сериозно да се заеме и да открие какво е. Мисля, че той така и не положи никакви усилия, но даже и да се беше опитал, нямаше голяма вероятност на този стадий да научи кой знае колко.
По това време нещото трябва да е било около четири фута високо. Сигурно наоколо много подобни нему са си растели кротко и безобидно, без никой да им обръща особено внимание — или поне така изглеждаше, защото ако сред специалистите по биология и ботаника е имало някакво вълнение, то никакви известия за техния интерес не проникваха до обществеността. И така, това в нашата градина продължаваше да си расте мирно, както правеха хиляди като него по разни изоставени места из целия свят.
Не беше минало много време след това, когато първият екземпляр измъкна корените си и тръгна. Доколкото знам, това е станало в Индокитай, което означаваше, че хората практически продължаваха да не го забелязват. Индокитай беше един от тези райони, от които човек можеше да очаква разпространението на най-любопитни и невероятни измислици. Между другото — неща, които един редактор евентуално би използвал при оскъдица на други новини и с малък досег до загадъчния Изток да посъживи вестника си. Във всеки случай обаче индокитайският екземпляр надали е имал голяма преднина. Само след няколко седмици съобщения за ходещи растения започнаха да се сипят от Суматра, Борнео, Конго, Колумбия, Бразилия и други места около екватора.
Този път обаче те бяха напечатани. Но прекалено популярните истории, написани глупаво и с предпазлива отбранителност — тон, обичайно използван от пресата, когато ставаше дума за морски змейове, духове, телепатия и други необясними явления, — ни попречи да разберем, че тези усъвършенствувани растения изобщо наподобяват кроткия почтен бурен на нашето бунище. И чак когато започнаха да се появяват и снимки, осъзнахме, че с изключение на размерите те са абсолютно еднакви.
Кинодокументалистите не удариха в целта. Може би трудът, който си бяха направили да прелетят до далечни земи, беше възнаграден с някои хубави и интересни снимки, но по това време сред продуцентите се ширеше теорията, че ако прожектираното на екрана продължеше повече от няколко секунди (с изключение на боксовите мачове), публиката щеше да се парализира от скука. Така че моето първо запознанство с онова, което щеше да изиграе толкова важна роля в живота ми, а и в живота на толкова много други хора, бяха само няколко кадъра, притиснати между някакъв хула-маратон в Хонолулу и пускането на вода на нов линеен кораб. (Това не е анахронизъм. Те все още се строяха; даже и адмиралите трябваше да живеят.) Беше ми позволено да зърна няколко трифида, които, клатушкайки се, пресякоха екрана, на фона на коментар, за който се предполагаше, че е на интелектуалното ниво на кинозрителите:
— А сега, приятели, гледайте внимателно какво намериха нашите оператори в Еквадор. Зеленчуци на разходка! Вие сте виждали такива неща само след запой, но там, в слънчев Еквадор, хората ги виждат по всяко време — и то без после да ги гони махмурлук! Чудовищни растения на поход! Ей, това ме наведе на страхотна идея! Може би ако успеем да обучим картофите си правилно, те ще скачат право в тигана. Какво ще кажеш за това, майче?
През краткото време, докато трифидите бяха на екрана, аз ги гледах като омагьосан. Та това беше нашето тайнствено растение от бунището, но достигнало на височина повече от седем фута. Не можеше да има грешка. И то „ходеше“!
Мъхнатият ствол, който тогава виждах за първи път, беше покрит с малки кореноподобни влакънца. Той щеше да е почти сферичен, ако не бяха трите изшилени израстъка в долната му част. Подпряно на тях, основното стебло се издигаше с цял фут над земята.
Когато ходеше, движенията му наподобяваха тези на човек с патерица. Два от трите „крака“ се плъзваха напред, след което цялото това чудо залиташе, тъй като третият се преместваше почти на едно ниво с предните, които веднага пак се плъзгаха напред. При всяка „крачка“ дългото стебло яростно се клатеше напред-назад из въздуха: на човек просто му се завиваше свят, като го гледаше. Този начин на придвижване беше и изнурителен, и тромав — и малко наподобяваше игра на млади слонове. Струваше ми се, че ако продължава още малко да се мята по този начин, не може да не обрули всичките си листа, ако преди това не е счупило стеблото си. Но въпреки всичко, колкото и несръчно да изглеждаше, то съумяваше да развие средната скорост на пешеходеца.