В същност това, което реши нещата, беше появяването на трифидите.
За мен те направиха даже много повече — осигуриха ми работа и едно спокойно съществование. Но от друга страна, на няколко пъти едва не ми отнеха живота. Трябва да призная обаче, че те го и спасиха, защото именно ужилване от трифид ме беше довело в болницата по време на трагичния инцидент с „падащите звезди“.
В книгите има доста свободни размишления върху внезапното появяване на трифидите. Болшинството от тях са глупости. Трифидите, разбира се, не са се създали спонтанно, в което много невинни души вярваха. Голяма част от хората не подкрепиха и теорията, че са нещо като пробно посещение — предвестници на нещо много по-лошо, което ще ни сполети, ако не разрешим проблемите си и не престанем да се държим заядливо. Нито пък семената им са долетели при нас от космическото пространство като мостри на ужасните форми, които може да придобие животът върху други, не дотам привилегировани светове — най-малко, аз съм доволен, че не са всичко това.
Аз научих за тях повече от останалите хора, защото трифидите бяха моя професия и фирмата, за която работех, беше лично заинтересована от благовидното им представяне пред обществото. И въпреки всичко истинският им произход си остава неясен. Моето лично убеждение, доколкото то има някаква стойност, е, че те са продукт на умна игра с биологията и при това, напълно възможно, случайна. Ако бяха създадени на всяко друго място освен в района, от който произхождаха, без съмнение щяхме да притежаваме пълна документация за потеклото им. В случая не беше публикувано нито едно авторитетно изявление от тези, които са били най-добре осведомени. Причината се криеше в сериозната политическа обстановка, която цареше по онова време.
Светът, в който живеехме тогава, беше широк и в по-голямата си част лесно достъпен. Пресичаха го шосета, морски пътища и железопътни линии, по които човек можеше да измине хиляди мили удобно и в безопасност. Ако желаехме да пътуваме още по-бързо и можехме да си го позволим — пътувахме със самолет. В онези времена нямаше нужда да се носи оръжие или даже да се взимат предпазни мерки. Човек можеше, така както си е, да отиде, където си пожелае, без нищо да го затруднява — като изключим безбройните формалности и наредби. Един толкова опитомен свят сега ни се струва утопия. И все пак това беше точно така.
Трябва да е много трудно за младите хора, които никога не са го познавали, да си представят подобен свят. Може би това им напомня за златния век, въпреки че за тези, които живееха в него, не беше съвсем така. Или може би смятат, че е скучно да живееш на една Земя почти цялата подредена и култивирана — но и това не беше вярно. Земята беше доста интересно място — поне за един биолог. Всяка година ние премествахме границата на възможностите за отглеждане на хранителни растения още малко по на север. Интензивни култури се засаждаха на нови поля, които в миналото са били само тундра или пустош. Освен това всеки сезон отвоювахме ивици от стари и нови пустини и ги заставяхме да раждат храна или трева. Защото в онези времена храната беше най-острият ни проблем и развитието на методите за регенерация и разширяването на границите на обработваемата площ се следеше върху картите с почти същото внимание, с каквото по-старата генерация е следяла придвижването на фронтовата линия.
Такова отклоняване на интереса от меча към палешника е безсъмнено социален напредък, но същевременно оптимистите грешаха, като твърдяха, че това говорело за промяна на човешкия дух. Човешкият дух си беше същият — деветдесет и пет процента от него желаеха да живеят в мир, а останалите пет процента преценяваха шансовете си дали да рискуват и да започнат първи. И просто защото на никого шансовете не бяха достатъчно големи, затишието продължаваше.
Междувременно с двадесет и петте милиона гърла, които зареваваха за хляб всяка поредна година, проблемът за прехраната ставаше все по-сериозен и след дългогодишна и безрезултатна пропаганда само няколко провалени реколти успяха да накарат хората да осъзнаят неговата острота.
Причината, която поукроти за известно време воинствуващите пет процента и ги накара да престанат да всяват раздори, беше появата на изкуствените спътници. Продължителната изследователска работа в областта на ракетостроенето най-после успя да постигне една от целите си. Беше изстреляна ракета, която остана горе. В същност стана възможно да се изстреля ракета достатъчно далеч, че да попадне в орбита около земята. И вече попаднала там, да продължи да обикаля като малка луна, съвсем бездейна и безвредна — докато едно натискане на копчето не я тласне обратно надолу с опустошителен ефект.