— Напоследък трополят много по-силно — каза тя.
Отначало не можах да разбера за какво става дума. Този звук толкова дълго е бил единственият фон на местата, където работех и живеех, че ако не се заслушах съзнателно, не можех да кажа дали продължава или не. Сега се ослушах.
— Не ми звучи по-различно.
— Не че е различно. Просто е по-силно, защото сега те са много повече от преди.
— Не съм забелязал — отвърнах с безразличие.
След като веднъж бях издигнал оградата, интересите ми се бяха съсредоточили върху земята, която се намираше вътре, и изобщо не си бях правил труда да разбера какво става отвън. От многобройните ми експедиции бях останал с впечатлението, че почти навсякъде броят им беше горе-долу същият. Спомних си, че когато пристигнах тук, количеството им беше привлякло вниманието ми, но тогава реших, че в околността трябва да е имало няколко големи разсадника.
— Наистина са повече. Обърни им внимание утре — каза Джозела.
Сутринта се сетих и докато се обличах, погледнах през прозореца. Видях, че Джозела е права. Преброих поне стотина зад съвсем малката част от оградата, видима през прозореца. Споменах за това, докато закусвахме. Сюзън ме погледна учудено.
— Но те непрекъснато се увеличават. Не си ли забелязал?
— Имам си достатъчно други грижи — казах малко раздразнен от тона й. — Така или иначе, когато са извън оградата, това няма значение. Само трябва да внимаваме и да изкореняваме всяко поникнало вътре семенце, иначе вън могат да си правят каквото си искат.
— И все пак — обади се Джозела с тревога в гласа — има ли някаква особена причина, поради която идват точно тук, и то в такива големи количества? Сигурна съм, че има, и бих искала да разбера каква е.
Физиономията на Сюзън отново придоби дразнещото ме учудено изражение.
— Как каква е, ами той ги води — каза тя.
— Не сочи с пръст — по навик се обади Джозела. — В същност какво искаш да кажеш? Сигурна съм, че Бил не ги води.
— Води ги. Той прави всичките шумове и те просто пристигат.
— Слушай — казах аз, — какви ги приказваш? Да не би да им подсвирквам на сън, или нещо подобно.
Сюзън се нацупи.
— Добре де, щом не ми вярваш, ще ти покажа след закуска — каза тя и оскърбена, потъна в мълчание.
Когато свършихме, Сюзън се измъкна и след малко се върна с пушка и бинокъл. Излязохме на поляната. Тя огледа околността и откри един трифид, който се движеше доста далеч от оградата. После ми подаде бинокъла. Наблюдавах го как бавно се клатушка сред нивата. Беше отдалечен повече от миля от нас и вървеше на изток.
— Сега гледай внимателно — каза тя и гръмна във въздуха.
Само след няколко секунди трифидът явно се насочи на юг.
— Виждаш ли? — попита Сюзън, като разтриваше рамото си.
— Да, като че ли има нещо такова. Сигурна ли си? Я опитай отново — предложих аз.
Тя поклати глава.
— Няма смисъл. Всички трифиди, които са чули изстрела, вече са тръгнали насам. След около десетина минути ще спрат и ще се ослушат. Ако са достатъчно близо, за да чуят трополенето на тези до оградата, ще продължат насам. Или ако са далече и не могат да чуят това, но ние издадем някакъв друг звук, пак ще дойдат. Ако обаче нищо не могат да чуят, ще почакат малко и после ще си продължат по пътя.
Признавам, че бях малко смутен от тези разкрития.
— Ами… ъ-ъ-ъ, ти трябва да си ги наблюдавала много внимателно.
— Аз непрекъснато ги наблюдавам. Мразя ги — каза тя, като че ли това обяснение беше напълно достатъчно. Междувременно Денис се беше присъединил към нас.
— Съгласен съм с тебе, Сюзън — каза той. — Не ми харесва тая работа. Не ми харесва от известно време. Тези проклети неща ще ни видят сметката.
— Е, хайде, хайде — започнах аз.
— Казвам ти, те могат много повече, отколкото си мислим. Как например разбраха? Плъзнаха на свобода в момента, в който нямаше кой да ги спре. Те бяха около тази къща още на следващия ден. Можеш ли да ми обясниш това?
— Това не е нещо ново за тях — казах аз. — В тропическите страни са се криели около пътеките. Много често са заобикаляли малки селца и ако хората не са успявали да ги прогонят, те са нападали. Изобщо на много места са били истинска напаст.