— Но не и тук. Точно това ми е мисълта. Те не можеха да правят това тук, докато обстоятелствата не се промениха. Даже не се и опитваха. Но когато стана възможно, направиха го веднага — като че ли са знаели предварително, че могат.
— О, Денис, нека разсъждаваме разумно. Само помисли какво може да означава това?
— Съвсем наясно съм какво може да означава. Във всеки случай поне донякъде. Нямам определена теория, но твърдя следното: трифидите се възползваха от неизгодното ни положение със забележителна бързина. Също така твърдя, че в сегашното им поведение се забелязва някаква системност. Ти си така улисан в работата, че не забелязваш как те се трупат и чакат зад оградата, но Сюзън е забелязала — чувал съм я да говори за това. И какво мислиш, че чакат?
Този въпрос за момента оставих без отговор. Вместо това казах:
— Мислиш ли, че е по-редно да оставя ловното оръжие и вместо него да използвам противотрифидна пушка?
— Причина не е само пушката, а всички шумове — каза Сюзън. — Най-лош е тракторът, защото шумът му е силен и постоянен, така че те лесно могат да разберат откъде идва. Освен това от доста далеч могат да чуят и генератора. Виждала съм ги как се насочват насам, когато го включим.
— Ще ми се — раздразнено казах аз — да не повтаряш непрекъснато „те чуват“, като че ли са животни. Не са. И не чуват. Това са само растения.
— Независимо от това те наистина чуват — някак упорито заяви Сюзън.
— Добре де, както и да е, ще направим нещо — обещах аз.
Направихме. Първият капан беше нещо подобно на груба вятърна мелница, която здравата трополеше. Издигнахме я на около половин миля от оградата. Подействува. Отне ги от оградата ни и от всички други места. И когато около мелницата се скупчиха няколкостотин трифида, ние със Сюзън отидохме с колата и насочихме огнехвъргачките срещу тях. Втория път също имахме доста добър успех, но след това много малко от тях й обръщаха внимание. Следващата ни крачка беше да изградим нещо като здрава кошара навътре от оградата и после да заменим част от нея с врата. Мястото беше такова, че генераторът добре се чуваше. После отворихме вратата. След два дни я затворихме и унищожихме около двеста броя, влезли в кошарата. Този ход в началото също беше доста успешен, но не и ако го прилагахме два пъти на едно и също място, а даже и да сменяхме местата. Броят на заловените рязко намаляваше.
Ежедневни обиколки с огнехвъргачките около оградата щяха успешно да поддържат едно ниско число, но това щеше да ни отнема много време, а скоро щяхме да свършим и горивото. Огнехвъргачката гълта много, а запасите от него в оръжейните складове не бяха големи. Изчерпехме ли ги, нашите ценни огнехвъргачки нямаше да са ни по-полезни от боклука, тъй като нито знаех някаква формула за подходящо гориво, нито метод за получаването му.
Два или три пъти опитахме да унищожим големи струпвания на трифиди с минохвъргачки, но резултатите ни разочароваха. И трифидите, както и дърветата, могат да понасят много повреди без смъртоносни последици.
Колкото повече време минаваше, броят им около оградата продължаваше да нараства, въпреки капаните и периодичното всесъжжение. Те нито правеха, нито се опитваха да правят нещо. Просто пристигаха, заравяха корените си в земята и там оставаха. Погледнати отдалече, не бяха по-активни от един обикновен жив плет, като изключим това, че все някой трополеше. Иначе по нищо не се различаваха. Но ако човек се усъмнеше в бдителността им, просто трябваше да прекара колата си покрай оградата. Това означаваше да се подложи на злостното бичуване на жила, че после трябваше да спре, за да почисти предното стъкло от отровата.
От време на време на някой от нас му хрумваше нова идея, като например да напръскваме земята извън оградата със силен арсеников разтвор. Но всяко тяхно отстъпление беше временно.
Около година и повече опитвахме подобни хитрости, докато рано една сутрин Сюзън дотърча в стаята ни, за да съобщи, че нещата са нахълтали и заобиколили цялата къща. Както обикновено тя станала рано, за да издои кравите. Небето, което се виждало от спалнята й, било сиво, но когато слязла долу, всичко тънело в пълен мрак. Съобразила, че нещо не е наред, и запалила лампата. Още щом зърнала мъхнатите зелени листа, притиснати към прозореца, разбрала каква е работата.
Станах на пръсти и рязко затворих прозореца. Още в същия миг отдолу изплющя жило и се удари в стъклото. Когато погледнахме надолу, видяхме гора от трифиди в редици от по десет-дванайсет, плътно опасали къщата. Огнехвъргачките бяха в една от външните постройки. За да отида да ги донеса, взех всички предпазни мерки да не се подлагам на никакъв риск. В дебело облекло и ръкавици, с кожен шлем и очила под телената маска, си проправях път сред гъсталака с най-големия кухненски нож, който успях да намеря. Жилата плющяха и удряха върху маската с такава сила, че постепенно отровата започна да прониква вътре във вид на воден прашец. Очилата ми се замъглиха. Първата ми работа, когато стигнах постройката, беше да си измия лицето от отровата. Не посмях да стрелям повече от един път, и то ниско по земята, от страх да не подпаля вратата и рамките на прозорците. Това обаче беше достатъчно, за да ги разтревожи и размърда дотолкова, че да се прибера необезпокояван.