Джозела и Сюзън стояха с готови пожарогасители в ръце, а аз, поразително приличащ на нещо средно между тежък водолаз и марсианец, се надвесвах поред от всеки прозорец на горния етаж и бълвах огън върху обсаждащата ни гад. Не беше необходимо много време, за да изпепеля част от тях и да размърдам останалите. Сюзън, вече с подходящо за целта облекло, взе втората огнехвъргачка и се зае да ги преследва — задача, която й беше съвсем по сърце, тогава аз тръгнах да търся пролуката. Това не се оказа никак трудно. Още от първата височинка забелязах трифидите, които продължаваха да навлизат в нашето място като поток от клатещи се стебла и движещи се листа. Вътре се разгъваха ветрилообразно и всички се насочваха към къщата. Не беше трудно да обърна посоката им на движение. Една струя отпред ги спря, по една от двете страни ги подкара обратно натам, откъдето бяха дошли; малко пламък сред тях ги накара да побързат и върна назад и последните. Двадесетина ярда по-нататък част от оградата беше съборена на земята, а коловете пречупени. Пооправих я как да е временно и завъртях огнехвъргачката насам-натам, опърляйки гадовете дотолкова, че да ги откажа да ни досаждат поне няколко часа.
По-голямата част от деня Джозела, Сюзън и аз поправяхме пролуката. Трябваше обаче да минат още два дни, за да съм сигурен, че сме претърсили със Сюзън всяко кътче от мястото и ликвидирали и последния нашественик. След това обиколихме оградата по цялата й дължина и подсилихме съмнителните участъци. Четири месеца по-късно трифидите нахлуха отново…
Този път открихме доста премазани екземпляри на мястото на пролуката. Останахме с впечатлението, че са били смазани от натиска, оказван върху оградата, преди да поддаде, и че щом са паднали с нея, са били стъпкани от останалите.
Стана ясно, че трябва да вземем нови предохранителни мерки. Останалата ограда не беше по-здрава от съборената. Като че ли най-сполучливият начин да ги държим настрана беше електрификацията. Намерих един генератор на ремарке, използван в армията, и го довлякох в къщи. После със Сюзън се заехме да прокарваме проводниците по дължината на оградата. Още не бяхме завършили и гадовете отново нахълтаха от друго място.
Мислех, че тази система щеше да е много ефикасна, ако можехме да я държим включена през цялото време или поне през по-голяма част от денонощието. Но това беше невъзможно поради разхода на гориво. Бензинът беше един от най-ценните ни запаси. Можехме да се надяваме, че ще произведем все някакви хранителни продукти, но когато бензинът и нафтата се свършеха, с тях щяхме да изгубим не само определен брой удобства, но много повече. Експедициите щяха да станат невъзможни и съответно нямаше да можем да попълваме и запасите. Тогава вече щеше да започне истинският примитивен живот. Поради това икономисване пускахме тока да тече по проводниците само два-три пъти на ден за по няколко минути. Трифидите се отдръпваха на няколко ярда и преставаха да оказват натиск върху оградата. Като допълнителна предпазна мярка на вътрешната ограда поставихме алармена сигнализация, за да можем навреме да се справяме с всеки пробив.
Проблемът обаче беше в явната способност на трифидите да се учат, поне в ограничена степен, от опита. Забелязахме например, че те разбраха, че по жицата за известно време сутрин и вечер тече ток. Скоро установихме, че когато наближеше време да включим генератора, те се отдръпваха от оградата, а малко след спирането му се приближаваха отново. Тогава ни беше трудно да кажем дали свързваха наличието на електричество в проводника с шума на машината, но по-късно нямаше никакво съмнение, че това е точно така.
Не беше трудно да пускаме тока в различни часове, но Сюзън, която непрекъснато с омраза ги изучаваше, скоро заяви, че времето, през което електричеството ги държи настрана, непрекъснато се съкращава. Въпреки това проводникът и периодичните атаки върху най-гъстите струпвания ни предпазиха от нашествия повече от година, а за тези, които станаха по-късно, бяхме навреме предупредени, така че не допуснахме те да се превърнат в нещо повече от обикновени дребни неприятности.