Защитени от нашата ограда, продължихме да изучаваме тънкостите на селскостопанската работа и постепенно животът ни потече в еднообразен ритъм.
Един ден през лятото на шестата година ние с Джозела отидохме до морето. Пътувахме с полугъсеничния всъдеход, който вече използвах постоянно, тъй като пътищата ставаха все по-лоши. За Джозела това беше истинска ваканция, тъй като цели месеци не беше излизала извън оградата. Беше прекалено вързана с грижи около къщата и децата, за да си разреши нещо повече от няколко необходими пътувания. Сега обаче вече чувствувахме, че понякога Сюзън спокойно можеше да поема тези задължения, и изпитахме истинско усещане за освобождение, когато превалихме веригата от хълмове. На един от южните склонове спряхме колата и седнахме на земята.
Беше прекрасен юнски ден. Само няколко леки облачета плуваха по чистото синьо небе. Слънцето блестеше над морето и плажовете все така ярко, както тогава, когато същите тези плажове гъмжаха от хора, а морето беше изпъстрено с платноходки. Известно време гледахме и мълчахме. После Джозела каза:
— Бил, не изпитваш ли понякога чувството, че ако си затвориш очите за малко и после ги отвориш, всичко ще бъде както си беше? С мен това все още се случва.
— Все по-рядко. На мен ми се наложи да видя много повече от теб. И все пак, понякога…
— А погледни чайките — съвсем същите са, както и преди.
— Тази година има много повече птици — съгласих се аз. — Това много ме радва.
От разстояние и от импресионистична гледна точка градчето си беше все същото живописно струпване на къщички с червени покривчета и бунгала, населявани главно от пенсионери — представители на средната класа, — които изживяваха там спокойни старини. Но това впечатление се променяше след няколко минути вглеждане. Въпреки че керемидите все още се виждаха, стените едва се забелязваха. Изрядно поддържаните градинки бяха погълнати от неудържима зеленина, изпъстрена тук-там с наследниците на някогашните грижливо облагородявани цветя. Оттук даже улиците приличаха на проснати зелени килими. Ако приближахме обаче, щяхме да видим, че чувството за мека зеленина е илюзорно; те ще са обрасли с остри и груби плевели.
— Само преди няколко години — замислено каза Джозела — хората вдигаха такава врява, че бунгалата разваляли природната среда. А погледни ги сега.
— Така е, природната среда си отмъщава. Тогава си мислехме, че с нея е свършено, но „кой е предполагал, че старецът има толкова много кръв?“.
— Това малко ме плаши. Като че ли всичко се освобождава. Ликува, че с нас е свършено, че е свободно да се развива самостоятелно. Мисля си…? Дали, откакто стана катастрофата, не сме се самозаблуждавали? Смяташ ли, че с нас наистина е свършено, Бил?
По време на моите експедиции бях имал много повече време от нея да си задавам същите въпроси.
— Ако ти, скъпа, не беше такава, каквато си, бих могъл да скалъпя някакъв отговор по героичния шаблон — това самозалъгване, което толкова често минава за вяра и решителност.
— Но при положение, че аз съм такава, каквато съм?
— Ще ти отговоря честно — не съвсем. А докато има живот, има и надежда.
Няколко минути мълчаливо наблюдавахме пейзажа.
— Струва ми се — продължих аз мисълта си, — но повтарям, само ми се струва, че имаме мъничък шанс — толкова мъничък, че ще е необходимо много, много време той да се реализира. Ако не бяха трифидите, тогава шансът многократно се увеличаваше, въпреки че и тогава щеше да е необходимо доста време. Но трифидите са един реален фактор. Те са нещо, с което преди не е трябвало да се бори нито една изграждаща се цивилизация. Или те ще ни отнемат света, или ние ще успеем да ги спрем.
Проблемът се състои в това да се намери някое просто средство срещу тях. Ние не сме толкова зле — можем да ги държим настрана. Но внуците ни — те какво ще правят с тях? Целия си живот ли ще трябва да прекарат в човешки резервати, отпъждайки трифидите с цената на безкрайни усилия?
Абсолютно сигурен съм, че някакво просто средство съществува. Бедата е там, че обикновено простите средства са резултат на много сложни изследвания. А ние нямаме такива възможности.
— Но ние притежаваме всички средства, които някога са съществували. Само трябва да ги вземем — вметна Джозела.
— Материални — да, но не и умствени. Ние имаме нужда от група специалисти, специалисти, които да посветят цялото си време на проблема как завинаги да се отървем от трифидите. Нещо може да се направи. Сигурен съм. Може би нещо от рода на селективните хербициди. Ако можем да синтезираме необходимите хормони, които да предизвикат у трифидите състояние на биологическа неустойчивост, без да действуват на околните растения… Трябва да е възможно, ако се вложи достатъчно умствена енергия…