През пролетта на 1995 г. започнах да помагам като доброволец в хоспис „Милосърдие“, като носих храна на две самотни, болни жени, които не можеха да излизат от домовете си. Там работеше и Стефан Пашов, който имаше изключително смирен, благороден характер, получен навярно в дар за силната му вяра в Бог. През лятото на 1997 г. около 50 човека бяхме поканени на пътешествие за вярата до Тезе във Франция — религиозен център, основан от брат Роже Шутс, където се събират хиляди млади хора и се молят. Организаторите във Франция знаеха, че икономическото положение на България не позволява на младите хора да пътуват свободно, затова поемаха всички разноски около пътуването: нощувка, храна, път. Не вярвах, че ще бъда включена в групата, но така или иначе на 9 август 1997 г. тръгнахме от София. Водач ни беше Стефан Пашов, който преди потеглянето каза по микрофона на автобуса: „Братя и сестри, молете се!“ Бях забравила вече този глас от януари 1994 г., но когато го чувах десетки пъти, повторен от устата на хиляди млади хора в Тезе, Франция, се досетих, че той ми беше предсказан като лично преживяване… През лятото на 1998 г. други доброволни съратници на хосписа бяха поканени на празниците „Католикентаг“ в гр. Майнц, Германия. Този стар немски град е толкова романтичен и чист, че напомня средновековна приказка. Сутринта, докато се разхождахме по уличките, не вярвах на очите си — същите приказни, островърхи къщи, които бях видяла на 8 януари и мислех, че никога няма да се докосна до тах наживо. С нас беше основателката на хосписа Донка Паприкова, която немците често наричаха заради възрастта й „Баба Донка“ или я прегръщаха с думите „Майне мути“.
Когато започна да се говори, че цар Симеон ще дойде в България, бях сигурна, че това ще се случи; вярвах, че ще спечели изборите, защото се превърна в една от поредните илюзии за по-добър живот на много хора. Никога не съм седяла с него на една маса, както го видях на 8 януари 1994 г., но по времето на управлението му бях сред онези българи, които нямаха на трапезите си почти нищо и се страхуваха за оцеляването на семействата си.
Докато седяхме пред екрана на телевизора часове наред на 11 септември 2001 г. и гледахме кошмарното сгромолясване на Близнаците в Ню Йорк, си давах сметка за тягостното, страховито и неотразимо чувство на разруха, което имах на 8 януари преди осем години. Тогава изобщо не можех да допусна, че най-могъщата военна и икономическа сила — САЩ, ще претърпи такова премеждие. Дни след терористичния удар прочетох в един вестник думите на президента Буш: „Днес светът не е същият, той е бил и ще бъде същият, но днес светът не е същият.“ Слава Богу, че след всички поредни конфликти, произтичащи от 11 септември 2001 г. светът продължава да съществува!
През 1994 г. дипломатическите отношения между Българската Православна църква и Рим не бяха на завидна висота поне в първите години на демокрацията. Каноничната църковна забрана за молитвено общуване между хора от различни деноминации ме караше да вярвам, че визитата на папата е невъзможна и нежелана — поне така се представяше от медиите, жадни за конфликти и сензации. Но през май 2002 г. католическият глава пристигна в България, поканен преди всичко от католическите християни в страната, които се вълнуваха от неговото височайшо присъствие и го считаха като връх на добрите християнски отношения. В реалния живот се запознах с епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх на католическите християни в България — човекът, когото бях „срещнала“ на 8 януари. Той положи всички усилия за пристигането на католическия глава в България, когото гледах от екрана на телевизора.
Така за пореден път повярвах на Онзи, Който знае всичко, направлява Го, защото Неговите закони и воля и не се отменят. Още много други събития на добра участ и изпитания се сбъднаха безусловно в определения от Него ден, час, година… Затова нарекох осми януари 1994 г. Денят на второто ми рождение.