— Как е времето? — попита мъжът с дръпнатите очи, докато се наместваше на седалката и затягаше предпазния колан.
— Облачно и ветровито. Но всъщност не знам, метеорологичната служба си приказва какво ли не. Вятърът може и да промени посоката си.
— Добре — кимна мъжът. — Да излитаме. Веднага. Всичко е готово.
— Какъв ще бъде курсът? — попита пилотът, докато включваше двигателя. — Непременно ли трябва да летим до Анкара?
— Безусловно — каза мъжът високо. — Ако се възползуваме от курса на гражданските авиолинии, от Марсилия ще се насочим над морето и от бреговете на Сардиния ще поемем към Атина. Но как си с бензина? В това лошо време… страхувам се, че няма да е достатъчен. Да не се наложи принудително кацане над Адриатическо море. В никакъв случай не трябва да допуснем това — извика той, за да надвие шума на двигателя. — Ако бензинът няма да ни стигне, да летим по най-късия път.
— Да, има още един път до Атина — над Рим — докато отляво и отдясно бучаха двигателите, пилотът нервно изчисляваше налягането в горивната система. — Ако летим по него, горивото ще е предостатъчно. С два пълни резервоара спокойно ще преминем над Алпите. Освен това вие сте трима… Ала каквото и да говорим, двигателят е стар, не му достига мощност. Целта е да се издигнем на петнадесет хиляди фута.
— Ако е претоварен — шеговито подхвърли мъжът с дръпнатите очи, като погледна гиганта, който държеше куфарчето, — някой може да слезе. Ще олекнем с около сто килограма…
Гигантът пребледня, което никак не му отиваше.
— Сега в Саутхамптън има обилен снеговалеж — мърмореше си под нос пилотът, докато се вслушваше внимателно. — Триста фута. Нека опитаме.
Неочаквано самолетът потегли, бръмчейки тихо. Като се движеха по неравностите на пасището, излязоха в равнината и зърнаха в нощното небе някаква бяла линия. Беше сняг, навят от другата страна на хълма. Задкрилката на самолета се отпусна под ъгъл два-три градуса и двигателят форсира. Самолетът се отдели от земята, като люлееше двата резервоара под корема си. Прелетя хълма и се стопи в тъмното нощно небе. От звездите, които студено проблясваха тук-там, показвайки се иззад облаците, сега бе останала само една. Черният самолет се насочи към нея, полетя от петдесет и един градуса към четиридесет градуса северна ширина, а после прелетя по диагонал хиляда и шестстотин километра от четири градуса западна дължина през гринуичкия меридиан, до тридесет и два градуса източна дължина. Когато този чудноват дървен самолет с тримата странни мъже и със странния товар на борда напусна Корнуел, откъдето снежната буря продължаваше да настъпва на юг, на Южния полюс се подготвяше още едно „тръгване“.
2
69° 25′ южна ширина
— Свършихме — Йошидзуми Тошио отмести последната карта, подписа копието и го предаде на офицера, който стоеше до него. Офицерът го прибра, отдаде чест и хвърли бърз поглед към часовника си.
— Има още малко време — офицерът на средна възраст, чието име беше Тагучи, сбърчи челото си с бакърен цвят и се усмихна, после извади лулата си от сепиолит и я предложи на Йошидзуми.
— Какво? Няма ли да запалиш за сбогуване?
— Благодаря — също с усмивка отвърна Йошидзуми и свали ръкавиците си.
Капитан III ранг Тагучи само в открито море даваше на Йошидзуми тази лула, която бе гордостта му. Тагучи я бе наследил от баща си, тя беше много удобна, много ценна и Йошидзуми обичаше вкуса на мундщука й. Тагучи подаде пакета нарязан тютюн на Йошидзуми, а сам той извади друга лула и я захапа.
На просторната задна палуба, осветявана от трепкаща светлина, шумно бръмчаха перките на големия хеликоптер, усъвършенствуван модел „Бристол“, чието товарене привършваше. Шумът, досущ като при пожар, който се разнасяше откъм асансьора за трюма и откъм задната палуба, утихна. Забелязваха се само неколцина моряци, които се щураха насам-натам и подреждаха разхвърляните въжета и платнища. Сега и дериккранът беше затегнат и подготвен за изненадите на бурното време.
Йошидзуми погледна надолу от юта и видя, че над леда се показа червената част на ватерлинията на Ширетоко.
„За четири дни разтоварихме две хиляди тона — помисли си той и облекчено въздъхна. — Хубавото време се задържа, затова успяхме.“