Йошидзуми усети как неволно стисна юмруци.
— Великолепно откритие, професоре — каза той с прегракнал глас. — И тези мутирали вируси убиват и обикновените бактерии ли?
— Да — кимна Дьо ла Тур. — Дори в простия цикъл на неорганичното размножаване един прост тласък е причина профагите да се превърнат в бактериофаги, с други думи, когато върху тях попаднат ултравиолетови лъчи, те започват да изяждат всичко. И е добре, ако успеят поне малко да потиснат размножаването на нуклеиновите киселини на Рински в човешкия организъм или размножителното деление на бактериите-гостоприемници. Аз изясних, че бактерио-вирусите WA5PS, които въвличат сложните гени на нуклеиновите киселини на Рински в хромозомата, щом се заразят с мутиралите вируси, само по време на автолиза започват да произвеждат вече мутирали вируси, а не нуклеиновите киселини на Рински.
— Щом е така — подхвана Йошидзуми, — излиза, че ако тези мутирали вируси се концентрират с много висока плътност в човешкия организъм, те до известна степен могат да потиснат нуклеиновите киселини на Рински.
— Не знам, още не съм разбрал. Сигурен съм, че антигените, създадени от мутиралите вируси в човешкия организъм, могат до известна степен да потиснат разрастването на нуклеиновите киселини. Досега обаче нито веднъж не съм правил опити с животни, защото да се борави с WA5PS е опасно, а освен това тук при нас температурата е много ниска и WA5PS не се размножават.
— Доколкото ви разбирам — досети се най-после Йошидзуми, — искате да се съглася да направите опит с мен?
— Извинявай, но ми беше много трудно направо да ти кажа, че искам да използувам човек като опитно морско свинче. Но го правя само за да разбера истинския характер на мутиралите вируси.
— Съгласен съм да ви помогна — дочу се от вратата. Някак незабелязано в стаята бе влязъл майор Картър. — Та нали Дженер и Ногучи Хидео са правили най-напред опити върху себе си. А в края на краищата е все едно — всички ще умрем…
— Щом сте съгласни, ще ви ваксинирам, преди да слезете на брега. Ще кажа на капитана да ви даде късовълновия предавател и ви моля по възможност да поддържате връзка с Южния полюс.
— Предавателят е вече в багажа ни — отвърна Йошидзуми. — Ние ще ви информираме.
„Нереида“ бавно премина покрай Бермудските острови и приближи щата Виржиния. Когато отминаха на север от, нос Хатъръс и достигнаха Чесапикския залив, на подводницата отново устроиха прощална вечеря. А на разсъмване дежурният съобщи, че по обшивката на „Нереида“ се усещат необикновени вибрации. Изглежда, някъде далеч ставаше земетресение. Наложи се двамата да тръгнат с един час по-рано от предвиденото.
„Нереида“ навлезе внимателно в залива и бавно се насочи към устието на Потомак. Няколко минути не се усещаше дали се движат или не, а после се почувствува лек тласък и подводницата спря.
— Господа! — Изправи се капитан Маклауд. — Ние сме пред Вашингтон.
Йошидзуми и Картър, които професор Дьо ла Тур вече бе ваксинирал, бяха облечени в гумени водолазни костюми, носеха и акваланги. След думите на капитана те стиснаха ръцете на присъствуващите.
— Довиждане — капитанът протегна сухата си, жилеста ръка и на двамата. Сетне понечи да каже още нещо, но само се извърна.
— Вие сами знаете какво е положението — приближи се и професор Дьо ла Тур. Беше блед ката мъртвец. — Моля ви да ме уведомявате. За температурата, за пулса и за общото ви състояние…
Двамата махнаха с ръце и стъпиха в тръбата, през която се излизаше от подводницата. Зад тях вратата се захлопна и ги отдели от живия свят. Чу се и как някъде се отвори клапата.
— И така… — усмихна се зад маската на акваланга майор Картър. — Довиждане, свят, довиждане, Южен полюс. Как е самочувствието?
— Добре е да побързаме — високо изрече Йошидзуми. — Тревожа се много за земетресението — последните му думи изчезнаха под водата.
Йошидзуми и Картър влязоха в морето, след това извадиха гумена лодка и отвориха капака на гумения чувал. Когато дръпнаха шнура на бутилката с кислород, лодката се напомпи наполовина и заплава. Когато приближи до повърхността, автоматично се отвори тапата на втората бутилка и лодката като стрела изскочи над водата. Йошидзуми и Картър изплуваха на свой ред, свалиха аквалангите, прехвърлиха се в лодката и загребаха към брега.
Беше прекрасно юнско утро. По синьото небе се носеха бели облаци, а вълните на реката се плискаха край лодката. Улиците на замрелия Вашингтон бяха потънали в зеленина, която направо ги ослепи. Вишневите дръвчета по бреговете на Потомак вече се бяха разлистили. И двамата спряха да гребат и зашеметени съзерцаваха света, който бе прекалено сияен и пъстроцветен за отвикналите им очи. С пълни гърди те вдишваха свежия топъл въздух — въздух, наситен с ужасяваща смърт. Наоколо се подаваха потънали наполовина ръждясали кораби, от гъстата трева на паркинга край моста стърчаха коли, посивели от дъждовете и ветровете. На левия бряг в района Арлингтън се виждаше и сградата на Пентагона. Тази сграда, по-рано седалище на главнокомандуващите на най-голямата армия в света, сега бе в развалини. Когато Йошидзуми и Картър преминаха под моста Рокамбо, се очерта красивият бял купол на мемориалната сграда на Джордж Мейсън. А скоро се появи и паметникът на Джордж Вашингтон — символът на града. Острият връх на обелиска пронизваше небето, но сега тук нямаше посетители. Градът с белите къщи, тънещи в зеленина, сякаш бе заспал. Обаче страшната тишина, която тегнеше навред, подсказваше, че някогашната столица на Съединените щати сега е владение на смъртта. В подножието на паметника от избуялата трева, в която хвърляше сянка обелискът, се подаваха няколко скелета. Когато лодката стигна парка Западен Потомак, Йошидзуми и Картър забелязаха множество коли и автобуси, изоставени насред асфалтовия път, който водеше на север. Двамата спряха до брега, после развързаха чувала. Вътре имаше дрехи, храна, радиопредавател. Картър веднага се свърза с „Нереида“: