— Ало, тук е Картър. Благополучно стигнахме сушата. Тръгваме към Белия дом.
На дъното на чувала те напипаха твърди, метални предмети. Йошидзуми ги извади и се оказа, че са два пистолета.
— За какво ли са ни? — промърмори Картър, като държеше в дланта си револвер 32-и калибър, сякаш преценяваше колко тежи.
— Хайде да тръгваме — подкани го Йошидзуми. — Нямаме време.
На всяка крачка заплитаха нозе в гъстата трева и корените на дърветата. Поеха на север по пътечката сред парка.
Някога красивата сенчеста алея сега цялата бе обрасла с гъсти храсти Отдясно се виждаше сградата на Капи голия, наподобяваща огромен бял череп. Насред Конститюшън Авеню имаше катастрофирали автобуси и камиони. Изглежда, бяха горели, защото по тях вече нямаше боя, виждаха се само почернели ръждиви скелети. От изпочупените прозорци се подаваха черепи, а стъклата, забити по тях, блестяха на слънцето. Стъпките от мокрите гумени ботуши се чуваха ясно сред покритите с прах улици. Сега дори едно изкашляне щеше да прокънти из целия град. С всяка крачка атмосферата на смъртта все по-силно завладяваше и двамата. Безброй скелети ги гледаха със своите празни очи, зъбеха се и сякаш питаха: „Защо сте дошли тук? Това е нашият град! От четири Години живи същества не са стъпвали по тези места, нито един човек с топла кръв и влажен дъх не е бродил тук. Защо нарушавате закона на нашата страна?!“
Сигурно преди известно време бе станало и наводнение, защото крайпътните канавки бяха пълни с кал, а от нея бе израснала трева. Вятърът разнасяше късчета хартия. Над тревата кръжаха някакви непознати насекоми. Когато стигнаха до галерията „Конкоран“, Картър изведнъж спря. Пред него, затиснат от дебел клон, лежеше малък скелет с глава, потънала в калта. Тъничките кости на крачетата бяха в мънички обувчици, дрешките бяха вече полуизгнили, но можеше да се различат пуловер и раирана поличка от синтетично влакно. На клона бяха се залепили няколко златисти косъмчета.
— Бес… — простена Картър. — Беси! — И като обезумял се свлече на колене пред тези останки.
— Картър! — Йошидзуми пребледня и хвана майора за ръката. — Трябва да бързаме! Не бива да се бавим!
Защото в мига, когато Картър коленичи, Йошидзуми изведнъж усети как нещо пробяга по жилите му. Не разбра дали бе наистина лек трус, или просто се дължеше на нервната му възбуда. Но в същия този миг синьото небе се огласи от разтревожения писък на птици. Нямаше време да се учуди, че някои видове птици са оцелели, защото веднага след писъка се чу и плясък на криле, който като буря се понесе от дърво на дърво, от горичка към горичка, нарушавайки тишината в покосената от смъртта столица, и в небето се появи ято непознати птици.
— Да вървим, Картър! — викна Йошидзуми. — Бързо! За пет минути трябва да стигнем!
Картър хукна. Белият дом беше съвсем наблизо. Те заобиколиха сградата на Държавния департамент и продължиха да тичат. Някога красивата полянка във вътрешната градинка на президентския дворец сега приличаше на поле с избуяла гъста трева. А в дъното на това поле се виждаше знаменитата веранда на Белия дом, която Йошидзуми познаваше само от снимки. Картър тичаше след него с всички сили.