— Внимавай! — изведнъж извика той. — Има фонтан, да не паднеш в него!
На места тревата беше по-висока от човешки бой. От време на време стръковете ги шибваха през лицата, удряха ги с огромни валма паяжина — гнезда на огромни жълти и черни паяци.
— Ааа! — извика неочаквано Картър.
Точно пред него от тревата се подаваше нещо, наподобяващо дълга черна пръчка — змията го ухапа по китката. След вика изтрещя изстрел и от тревата се вдигна бяла струйка дим.
— Внимавай! Тук направо гъмжи от усойници. Още една кафеникава змия пропълзя в тревата пред Йошидзуми. Той се прицели и стреля в плоската глава.
— Картър! — извика на майора. — Дай да ти превържа ръката.
— Нали сам каза, че нямаме време — тичайки, Картър изсмукваше кръвта от раната.
„Той тича — отровата ще се разнесе по цялото му тяло“ — помисли Йошидзуми. Видя как на десетина метра пред него Картър се покатери на верандата. Под краката му в праха пропълзя змия и се скри в тревата.
Огромният, потънал в прах дворец наподобяваше къща на привидения. По коридорите и във великолепните, но мръсни зали се валяха скелети. Йошидзуми изгуби майора от поглед и когато, търсейки го, влезе в една от залите, боядисана в златистожълто, видя три скелета. Единият — на стола пред бюрото, другият — на пода, третият — в ъгъла върху креслото. На вратата с големи букви бе написано „кабинет на президента“. Докато четеше надписа, чу гласа на Картър:
— Тук е, Йошидзуми!
Картър се мъчеше да разбие вратата на асансьора. Изглежда, лявата ръка го болеше.
— Колко минути остават? — попита той, дишайки тежко.
— Ако се приеме, че преди малко бяха първите трусове — отвърна Йошидзуми, — то те са започнали преди около шест минути на Аляска.
— Излиза, че остават около четири минути.
— Все още има шанс — каза Йошидзуми. — АСР трябва ли да даде повиквателни сигнали, шест минути след като бъде разрушена радарната база?
— Да — Картър пак блъсна с тялото си вратата на асансьора. Най-сетне тя се отвори и пред очите им зейна бездънна черна дупка.
— Асансьорът е долу — надничайки в дупката, каза Картър. — На най-долния етаж. Изглежда, че някой е слизал…
— Има ли стълба?
— Да, има резервен изход. Ела да го потърсим.
— Не, нямаме време! — извика Йошидзуми. — Ще можеш ли да се спуснеш по асансьорното въже… с тази ръка?
— Ще я превържа с нещо — отвърна Картър. — Ще се плъзгам.
Йошидзуми се хвана за въжето, като едновременно се питаше дали някога си е представял подобна сцена за да спаси Южния полюс от ядрена гибел, той се връща в царството на смъртта и запустението, хваща се за металното въже на асансьора в президентския дворец и слиза на деветия подземен етаж.
Ръцете му изведнъж пламнаха от ужасяваща болка. На места гуменото покритие на въжето бе протрито и стърчаха остри телени връхчета. Ето накрая и покрива на асансьора. Отново се забавиха, докато отворят вратата на осмия етаж. Когато най-сетне излязоха на етажа, отново изгубиха време, търсейки в тъмния коридор стълбата. Сега вече съвсем ясно Йошидзуми усети нов трус. Разтърси се този къс от стомана и бетон, вкопан дълбоко в земята. Отчаян, Йошидзуми трескаво започна да пресмята наум дали това наистина са първичните земетръсни вълни, или… „В местата, близки до епицентъра, максималната амплитуда на колебанията се достига няколко минути след първия лек трус. Което ще рече, че точно тогава ще бъде разрушена и радарната база на Аляска. На първичните вълни са необходими шест минути, за да стигнат до Вашингтон. Щом е така, преди шест минути на Аляска са започнали първичните трусове. След няколко минути базата ще бъде разрушена и ще започнат големите трусове. А след шест минути в АСР ще заработи часовниковият механизъм.“
— Йошидзуми, бързо. — Картър го хвана за рамото, блъсна го в отвора на една врата и я затвори. След това приклекна на пода.
— Сега вратата ще се взриви — сложиха ръчна граната.
В същия миг се чу силен гръм и вратата на стаята се отвори под действието на ударната вълна. Появи се въздушно течение с миризма на барут. По безкрайните коридори прокънтя ехото.
Те се провряха през дупката и хукнаха по дългия коридор.
— Ще успеем ли? — извика Картър.
— Не знам. — Йошидзуми имаше чувството, че вътре в тялото му всичко гори в огън. — Сега е времето да се молим.
В дъното на дългия коридор внезапно светна червена точка.
— Ето я! — извика Картър. — Включи се!
Червената точка угасна, после отново припламна, но вече с оранжева светлина.
Когато напълно объркани, влетяха в стаята, оранжевата светлина превключи на зелено.