— Е — каза Тагучи, — май е време да се сбогуваме.
— Е, Тагучи — странно тихо проговори Йошидзуми. Извърнал лице към далечните планини на Южния полюс, той сякаш следеше нещо. Изглеждаше съвсем млад и наивен, като юноша.
„Този израз е характерен за неговото поколение — помисли си Тагучи. — Лице, ненаранено от големите промени на века.“
Накъде ли върви този свят? Тагучи трудно би отговорил на такъв въпрос. Какво ли ще стане? Сигурно няма да настъпят големи промени. Вече няма нито война, нито големи икономически кризи. При тази мисъл Тагучи сам се учуди: „Наистина! Доста дълго време вече живеем спокойно. Колко пъти се приближава опасността и колко пъти успяваме да я избегнем на косъм. Дори и да има мигове, когато човек се страхува, че икономическият банкрут на големите държави може да преобърне световния пазар, и там вече, в крайна сметка, за доста дълъг период няма истински кризи. Изглежда, устойчивостта здраво се е задържала в целия свят.“
— Дори и със скрибуцане, бавно, едва-едва, но все пак като цяло цивилизацията се движи. Нима не е така?
— Е, действително, но всичко това е без значение. Важно е, че няма да има война — с усмивка каза Йошидзуми.
— Не може да се твърди категорично — отвърна Тагучи. — Всеобщото разоръжаване си е както и преди — все се бави. НАТО сменя оръжията, дислокацията на войсковите части и стратегията както всяка година се сменят леките коли, но е очевидно, че може би все пак системата на ядрената стратегия между Изтока и Запада ще бъде урегулирана в близките три-четири години. Тази година през лятото ще се състои среща между американския президент и съветския ръководител. Дали по това време няма да се проведат някакви конкретни разговори?
— Може би и едностранно, но светът върви към промени… — Йошидзуми изглеждаше разсеян. — От една страна, светът се променя, но от друга — все още няма никакви реални промени. Съкращаването на въоръженията е направо крещящ проблем и сигурно ще се осъществи.
— Има области, в които се извършват много големи промени, но те няма да доведат до изменения в областите, които все още изостават. — Тагучи говореше малко неопределено. — От 50-те години насам светът върви по инерция. И е много трудно да се промени този курс. Е, ние трябва да се сбогуваме.
Докато разговаряха, Йошидзуми продължаваше да пуши. Лекият дим бавно се издигаше в небето. Изглежда, щеше да задуха източен вятър и там, в далечината, очертанията на Принц Улаф потъмняха. Йошидзуми дръпна за последен път от лулата си, а после леко я чукна о дланта си. Сетне се обърна към Тагучи и понечи да му върне лулата, но капитанът каза:
— Давам ти я.
Лицето на Йошидзуми грейна.
— Наистина ли? — гласът му трепна. — Даваш ми я до следващия път ли? Ще я пазя.
— Не — въздъхна капитанът. — Догодина няма да идвам.
— Защо?
— Щом се върна в Япония, веднага ще започна друга работа. Ще водя лекционен курс — малко тъжно каза Тагучи. — А после една година ще бъда на друг военен кораб. Вече няма да съм на „Ширетоко“.
— В такъв случай сега се прощаваме, така ли? — попита Йошидзуми със съжаление. Двамата мъже се познаваха от около десет години и въпреки че имаха голяма разлика във възрастта си, бяха като братя и на кораба, и в морето. — Тогава ще се видим в Япония, аз се връщам веднъж на четири години.
— Ако през това време не се срещнем — каза през смях Тагучи, — ще се видим в XXI век в старчески дом. Според новините тази сутрин, изглежда, че са открили ефикасно средство против рака, така че ще доживеем може би до сто години, дори и като пенсионери.
— В такъв случай… — Йошидзуми се засмя — до XXI век.
Те си стиснаха ръцете. Йошидзуми се обърна и се затича към хеликоптера, под чийто корем висеше контейнер.
Когато четирите колела се отделиха от площадката и хеликоптерът излетя, Тагучи видя как на прозореца се показа Йошидзуми, който все още държеше лулата в ръка. Тагучи помаха, а после прекоси юта, където суматохата продължаваше, и се насочи към каютата.
Там, в далечината, край Принц Улаф облаците се разпръсваха. Бе станало страшно студено, атмосферното налягане започна рязко да се понижава и това се усещаше с кожата. Преди да влезе в каютата, Тагучи се обърна. Видя как хеликоптерът наближи базата. Под силните лъчи на прожектора се развяваше японският национален флаг. Като се поклащаха на плъзгачите си, към хеликоптера приближаваха три снегохода, а от наподобяващите бели мехури куполи излязоха изпращачите. Много добре се чуваше високоговорителят на снегоходите, звучеше мелодията „Светлината на светулката“. Тагучи леко се усмихна и влезе в каютата.