— Болезнен страх от високи скорости? — промърмори един от журналистите. — Тонио изглеждаше великолепно, пък излиза, че е бил и импотент…
— В такъв случай — каза някой — той не се е страхувал само когато е карал със скорост под сто километра.
— Тихо — обади се друг глас.
— Когато излязохме на магистралата, Тонио натисна педала за газта и ми се стори, че сякаш се наведе над кормилото… И точно в този момент, когато исках да му кажа, че колата е страхотна, превишихме осемдесет километра. И тогава… — Тя замълча. Дочу се въздишка. — Точно срещу нас идваше камионът… В този момент Тонио леко извика и изведнъж отпусна глава. Свлече се върху кормилото… Аз понечих да скоча, но там имаше рязък завой… Не знам дали ще мога да възстановя всичко в паметта си… Пред очите ми… камионът… аз закрещях: „Тонио! Тонио! Какво става?! Спри!“
Разнесе се сърцераздирателен писък.
— Госпожице М. — дочу се гласът на лекаря. — Пригответе се за инжекция…
— Госпожице М.! — каза полицейският инспектор. — Успокойте се! Моля ви, госпожице М.!
— Дали с това приключваме за днес?… — Журналистите се спогледаха. — Във всеки случай стана ясно, че причината за автопроизшествието е у Тонио.
— Изпаднал е в паника от тази страхотна кола — обади се другият журналист — и вероятно е получил мозъчен кръвоизлив. От „Алфа-Ромео“ сега ще въздъхнат облекчено, щом се изясни, че вината не е в колата.
Всички се бяха отдалечили от високоговорителя, и изведнъж чуха как от него започнаха да долитат някакви странни звуци, които скоро утихнаха. Не след дълго откъм болничната стая се показа полицейският инспектор с мрачно и необичайно строго лице.
— Аа! Господин инспекторе! — извика някой. — Премина ли истерията на госпожица М.?
Инспекторът мълчаливо огледа всички.
— Как е? Дали ще можем утре да проведем директно интервю?
— Невъзможно е… — инспекторът леко изкриви устни. — Госпожица М. умря.
— Какво? — всички с недоумение се спогледаха. — Нали казаха, че вече няма опасност за живота й?…
— Въпреки това тя умря — тъжно отговори полицейският инспектор. — Но не от раните си. От сърдечна парализа.
Такъв беше първият случай, при който бе регистрирана появата на това нещо. Може и преди да бе имало смъртни случаи от сърдечна парализа с неизяснен характер. Но определено може да се посочи, че 13 март беше денят, когато за първи път това, а не нещо друго предизвика смърт. По времето, когато госпожица М. почина, инспекторът от „Алфа-Ромео“, желаейки да доведе нещата докрай, се опита да докаже, че Антонио Северини е умрял още преди сблъскването на колата. Резултатите от това разследване се съхраняват в документацията на фирмата.
И външният оглед, и аутопсията на тялото на Северини подсказваха, че последствията от катастрофата не са могли да причинят смъртта му поради леките, повърхностни рани, които бе получил. Ако предпазните устройства, създадени от специалистите, не бяха ефикасни при скорост по-малка дори от деветдесет километра в час, това сериозно би навредило на авторитета на фирмата.
Медицинското заключение, което бе публикувано с известно закъснение и което беше малко неясно, допълнително „подля вода“. Инспекторът от фирмата сметна за необходимо да се срещне с лекаря, направил заключението, и да поговори с него. Но тази идея му хрумна малко късно.
Очевидно провелият аутопсията възрастен професор бе имал някакви съмнения относно смъртта на Антонио. От асистента в болницата инспекторът разбра, че професорът е изпратил на лабораторни изследвания парченце от мозъка на Тонио. Ала без да обясни подробно на асистента си какво е породило съмненията му, професорът спешно отлетял за Швейцария.
Тъй като трябваше да замине на друга проверка в Англия, инспекторът от фирмата успя едва след няколко дена да изпрати телеграма в Рим, в която изразяваше желанието си да се срещне с професора, за да се осведоми по интересуващите го въпроси.
Отговорът от Рим беше лаконичен: „Преди три дена професор Д. почина.“