— Аз се върнах — рече тя.
— Какво се е случило? — обади се с пиянски глас телевизионният директор, с когото току-що се беше разделила.
— Моля те, ела веднага! — отговори Норико, потискайки повдигането, което стигна до гърлото й.
— Какво има, какво се е случило?
— Бързо… — след последната дума тя вече не сдържа стона си.
— Ей! — изненадано извика гласът отсреща. — С една дума, ка…
Норико окачи слушалката и се подпря на стената… До стъпалата върху килима беше това нещо. Даже две…
— Нищо и никакви си мишки — усмихна се мъжът.
— Но аз не мога да ги търпя, при това са мъртви, виж — умрели са.
— Ти слагала ли си отрова за мишки? — попита мъжът, отваряйки капака на шахтата за смет.
— Измий си ръцете! — извика Норико. — Отгоре на умивалника има крезол, извинявай, но не би ли поръсил тук и там?
— Много си чувствителна — засмя се гостът, докато изпълняваше молбата й.
В стаята замириса на болница.
— Е… — огледа се той, триейки ръце в панталона.
— Благодаря ти за помощта. Почакай малко… — Норико свали палтото си.
— Ще пийнеш ли чай… Или по-добре бренди? Да го опиташ?
Мъжът смутено и неловко седна на стола.
— Може да пийна.
Беше тиха пролетна нощ. Чуваше се само тиктакането на часовника.
Норико постави на масичката бутилка и две чаши. На себе си сипа вода във висока чаша.
Звукът от изливащата се вода и звуците от отварянето на шишето ясно се откроиха в нощта. Те бяха подходящ фон, а и удобен повод да се подхване разговор.
Двамата бяха седнали един срещу друг и мълчаливо вдигаха чашите. Мъжът усети как острият аромат на алкохола го щипна по ноздрите и кихна.
„Грип!“ Норико се вцепени. „Грип…“
Изведнъж някъде започна да вие куче. Вой, който навяваше отчаяние и скръб… О-ооу, ооо-оу!…
— Отвратително — без да иска измърмори Норико. — Отвратителен вой…
— Свършва-ам, свършва-ам! — Засмя се мъжът. — Това не беше ли от Хагивара Сакутаро21?
Изведнъж проточеният вой секна.
— Умря! — Норико стисна чашата. — Това куче умря!
— Едва ли… — мъжът вдигна вежди. — Какво става тази нощ с тебе?
— Чу ли, изведнъж спря да вие. Различаваше се от обикновения кучешки вой…
Мъжът вдигна чашата и като че ли нарочно погледна ръчния си часовник:
— Един часа през нощта.
— Виж… — Норико стисна здраво облегалките на стола и без да поглежда към мъжа, рече:
— Не се връщай… остани тук… страх ме е.
Той я изгледа бавно, сякаш предчувствуваше нещо или пък я преценяваше. След това също тъй бавно стана, заобиколи масата и седна до нея, поставяйки ръка върху рамото й. Норико трепна.
„Макар че се страхува от мишки, май разигра театър, като ме извика тази нощ — помисли си мъжът. — Стара мома, ако не излъже нещо, няма да има с кого да спи. Давай, давай…“
Норико хвана мъжа за ръката. Суха, безчувствена ръка — този директор нищо не струва. Допреди малко се тревожеше, а сега я гледа със самодоволна физиономия, с вид на покорител на женските сърца, който й прави благодеяние. Но дори и да е така, тя бе доволна. В сърцето й се впи някакво предчувствие, някакъв първобитен ужас.
„Страх ме е… — помисли си неволно Норико, — мишките, кучешкият вой, нощта с бледата луна — когато надвисва бедствие, когато дъхът на някаква епидемия струи от тъмнината, така се притискат един към друг мъжките и женските животни. Този, който е тук, не е телевизионният директор — голокожо животно без муцуна, а самец.“ А от дълбините на съзнанието й на цивилизован човек се надигаше предчувствието на самката, предчувствие за беда, която приближава…
„Трепериш ли… — каза погледът на придобилия добро настроение мъж. — Не се бой, в близките няколко години ще се грижа за тебе.“
„Прегърни ме силно… — мислеше си Норико, склонила глава на гърдите на мъжа. — Глупак! Не искам да се бавиш… само силно ме прегърни и ще престана да треперя…“
В спалнята мъжът откри снимка на поставка.
— Чия е?
— А, тази ли? — промърмори Норико, забелязвайки интереса на мъжа. — На един човек, който сега е на Южния полюс…
Мъжът изсумтя и понечи да обърне снимката.
— Не пипай! — извика Норико изпод тялото на мъжа.
— Това възлюбленият ти ли е?
— Не, просто приятел.
Когато нощта започна да избледнява, Норико изплашено отвори очи. Чаршафът се бе усукал и двете й рамене бяха голи и ледено студени.