„Що за глупост“ — помисли си тя, спомняйки си за нощта.
Безсрамно голият гръб на мъжа беше точно пред очите й. Норико сви устни и напрягайки рамене, се повдигна.
Ужасът още беше там. Едва доловим мирис на крезол в стаята, празнота в стомаха, свиване на сърцето, стягане под лъжичката — и ужасът започна да изплува, подобно на студена смърт.
Изведнъж я обзе нов ужас. Не се чуваше дишането на мъжа, той бе изстинал и лежеше неподвижно, като умрял.
„Освен това се разпространява и «внезапна смърт»“… — спомни си Норико…
Ако е умрял на това място, в този вид, в нейното легло… — и като си припомни, че този мъж има жена и деца, тя потрепера.
— Хей! — решително бутна тялото и главата на мъжа се свлече от възглавницата. За миг сякаш заляха Норико със студена вода. „Едва ли…“
— Ее… — изстена мъжът. — Остави ме да поспя още малко.
— Връщай се вкъщи! — вече успокоена, Норико леко побутваше мъжа от кревата. — Връщай се, без да те види някой. Развиделява се!
Мъжът, мърморейки, се надигна. Свъси вежди и започна да се оплаква от главоболие.
На излизане каза с тон на вече отдавнашен любовник:
— През деня ще ти позвъня в службата.
„Страшна глупост се получи“ — помисли си Норико. Бе се загърнала с чаршаф и се подпираше на вратата. Да се среща с този безчувствен, самодоволен мъж, когото тя не може да търпи. Ако му откаже, вероятно ще раздрънка на онази мръсна компания… какво да направи? Нали ще й се обади през деня по телефона. Да, нейна си беше вината, обаче действително толкова се бе изплашила тази нощ… Просто ще избяга от работа и той няма да я намери…
Но не се наложи да бяга от работа. Мъжът така и не позвъни въпреки обещанието си. Като се връщаше с колата си от квартирата на Норико, той направи фатална грешка при кормуването и загина…
4
Втората седмица на април (продължение)
Рано сутринта на 10 април Том Уос, надзирател в птицефермата „Фил енд Фил“, намираща се недалече от Канзас Сити, откри, че шест пуйчета от седма хранилка на седми корпус са паднали на пода и дишат тежко.
— Ах, ах… — промърмори Том Уос. — Без да дочакат и Великден, ще предадат богу дух.
Отваряйки мрежестата врата, Том Уос тръгна сред пуйчетата, които писукаха и се блъскаха в краката му, и вдигна шестте болничета.
— Преяли са и сигурно ги болят коремчетата. И какво? Да ги дам на ветеринаря да им бие инжекция и да влязат в карантинното отделение ли? Или да ги опека? Ще бъдат вместо великденска пуйка.
В този момент едно пуйче изпърха, като че умираше. Другите дишаха тежко, едва-едва отваряйки клюнове. Том Уос ги хвана с дебелите си пръсти за крилцата и рече:
— Ех, толкова сте слаби, че и за ядене не ставате. Ще питам ветеринаря…
Изведнъж Том Уос се втренчи. В ъгъла на хранилката забеляза паднали още две пуйчета. Взе болните и се приближи.
Тези двете бяха вече мъртви. Том силно се развълнува, като си припомни, че сутринта на излизане, до живия плет видя останки от гълъб. Тогава си помисли, че е бил нападнат от куче или котка, и не обърна внимание, обаче…
Щом излезе от хранилките, срещна своя млад колега — рижия Уили Поткин, който, задавайки се откъм инкубатора, записваше нещо, без да се спира. Лицето му бе угрижено.
— Уили — извика Том. — Какво се е случило? Какво има?
— Тази сутрин количеството на излюпените пуйчета рязко е спаднало — рече Уили, по чието луничаво лице се стичаше пот. — Напоследък се забелязваше известен спад, но тази сутрин не са се излюпили повече от една четвърт. А пък и тези, които се излюпиха, имат много странен вид… Мисля да извикам доктора да ги види.
Щом зърна пуйчетата в ръцете на Том, Уили замига:
— Ще си имаме неприятности… — промърмори Том и също ги погледна. Те нямаха сили дори да изписукат. — Виж, още едно умря.
— Има и пуйчета с диария — мрачно отговори Уили. — По-бързо да викнем доктора.
— Рано е, той сигурно още спи — почти изстена Том.
— Ей, Том, ти отглеждаш птици от доста време, нали? Какво мислиш, че е това? Пак ли чума по кокошките…
— Не, малко се различава — каза Том, гледайки пуйчетата. — Сега може да се размине. Първо, те нямат температура…
— Ще отида да позвъня по телефона — рече Уили и погледна часовника си. — Рано е, но какво да се прави.
Уили се запъти към административната сграда, а Том галеше пуйчетата, за да ги накара да писукат.
— Ще се моля на господа!… При това положение за Великден няма да стигнат яйцата. — Том силно кихна.
— О, мили боже! — простена той, изтривайки носа си с опакото на ръката, в която държеше пуйчетата.
— По дяволите!