Сейшо Мацумото
Денят на жестокостта
Пролетният ден беше топъл. Един рекламен агент пътуваше покрай парк Хибия за към Ивадабаши. Пред светофара колата спря. Тази пресечка беше една от най-сложните в транспорта на Токио.
Точно в четиринадесет часа агентът имаше среща с представител на рекламния отдел на една фирма за лекарства. Сега закъсняваше и това го караше да нервничи. Погледна часовника си. Беше 13.32 часа. Онзи беше много зает човек и ако не успееше да пристигне навреме, можеше и да не го намери. Днес се решаваше съдбата на една много голяма поръчка и затова на всяка цена трябваше да пристигне навреме.
Колата дълго извиваше, докато накрая спря. Беше стигнал едва входа на парк Хибия. Попита шофьора кога ще се измъкнат от това задръстване и разбра, че ги чакат още пет светофара. Шофьорът, съвсем примирен, извади от джоба си цигара и запали.
Вече четири пъти светна и изгасна светофарът, а те все стояха. Така минаха цели пет минути и той си помисли, че дори да успееха скоро да се измъкнат, оттук до Кьобаши, където се намираше фирмата за лекарства, имаше още много светофари.
Рекламният агент все повече нервничеше.
Колите се помръдваха с няколко сантиметра, после спираха, после пак няколко сантиметра и пак спираха. Идваше му да изскочи от колата и да изтича до пресечката на Ивадабаши, а там да вземе някое попътно такси. Но колата им беше притисната отстрани от други, също като тях безнадеждно чакащи коли. Хората в тях бяха като запечатани. В съседната кола зад волана седеше млад човек, до него много приятно момиче. Двамата, увлечени в разговор, дори не забелязваха какво става наоколо.
Колкото и да се ядосваше, нищо не можеше да се направи. Оставаше само да се отдаде в ръцете на съдбата. Дори да успееше, макар и със закъснение, да пристигне при своя клиент, все едно — щеше да получи от шефа си мъмрене. Все пак колко добре би било онзи да е още там, в кантората си. Какво го чакаше, ако не го завари на мястото му! И той започна да си въобразява колко хубаво би било, ако сега в колата имаше телефон и той можеше веднага да се свърже със своя клиент.
Погледна навън. Стотици спокойни лица. Беше ранна пролет и мнозина бяха без палта; пролетната свежест се чувствуваше въпреки бензиновите пари от потока коли.
Небето — през прозорчето на колата той виждаше само една тясна ивица — беше чисто и прозрачно, пълно с ярка светлина. Агентът за миг си спомни родния край, зеленината на полята.
Точно в този момент в малкото пространство небе се издигнаха черните сенки на няколко хеликоптера. Вероятно бяха хеликоптери на някоя вестникарска компания. Бяха решили може би в този ярък пролетен ден да снимат от птичи поглед града. Най-напред се появи един, след това още един, след него още. Ревът им просто режеше ухото.
Агентът погледна часовника си. В този миг колата се плъзна напред и се закова досами пресечката. Беше 13.41 часът. Отново го изпълни надежда, че можеше все пак и да успее.
Ревът на хеликоптерите се усилваше. Колата беше променила положението си и сега се виждаше повече небе. Нови три хеликоптера се извисиха над гъстата гора на парк Хибия. Следваха плътно предишните два. Той свали стъклото на прозореца, подаде глава навън и заоглежда небето. Първите два хеликоптера се бяха изгубили и сега останалите три с бръснещ полет преминаваха над парка.
— Какво ли е днес? — обърна се той към шофьора.
Всъщност можеше да бъде учение на силите за самоотбрана или може би беше карнавално шествие, организирано от някоя агенция по печата.
— Не знам — отговори шофьорът, — но само как отчаяно летят. И какъв отвратителен вой!
Най-после светна отново зелено, шофьорът сграбчи кормилото и колата се понесе.
Когато излязоха на Хорибата, откри се по-голямо пространство небе. Но колкото и да се оглеждаше, хеликоптерите вече не се виждаха. Бяха се загубили нанякъде. По небето плуваха само бели пухкави облачета.
Агентът забрави хеликоптерите и потъна в мисли за търговските си дела.
А струваше си да се замисли човек — тези хеликоптери откъде ли идеха. Те току-що бяха прелетели над парка, но откъде ли бяха излетели. Наблизо се намираше районът Нагата, в който нямаше нито една телеграфна компания, а само държавни учреждения и петте хеликоптера изглеждаха странно и някак нелепо на фона на този декор. Но тази мисъл някак от само себе си изчезна.
На площада пред императорския дворец бяха спрели три автобуса с туристи. Със затоплянето на времето все повече и повече туристи ежедневно пристигаха в Токио.
От 13.30 в официалната си резиденция министър-председателят беше насрочил пресконференция с журналисти от най-големите вестници. Сега беше 13.21 часът. В просторната зала, в която щеше да се проведе пресконференцията, се бяха събрали вече няколко десетки журналисти. На дългата маса в центъра на залата имаше множество микрофони. Пресконференцията щеше да се предава и по телевизията и сега в един от ъглите на залата нагласяваха две камери. Всичко беше вече готово и чакаха само да се появи министър-председателят.